Глициния Джейн (Милбъри) Сноу — Глици за приятелите и мама за мен, — въпреки че беше учен и рационалист, оглави противниковия комитет, който искаше запазването на статуята на Сера.
— Заличи ли миналото си, едно общество не може да има бъдеще — казваше тя.
Мама изгуби спора. Родителите на Боби спечелиха.
В нощта, когато оповестиха решението, Боби и аз се срещнахме при най-тържествените и сериозни обстоятелства на дългогодишното ни приятелство, за да преценим дали семейната чест и свещеният дълг на кръвта изискват от нас да поведем ожесточена и безмилостна война, докато и най-далечните братовчеди бъдат изпратени да спят при червеите и докато единият или и двамата умрем. След като изпихме достатъчно бира, за да проясним съзнанието си, решихме, че е невъзможно да водим истинска война и да намираме време да се плъзгаме по блестящите като стъкло, прииждащи на талази вълни, които добрият океан ни изпраща на брега. Да не говорим за всичкото време, прекарано в убийства и хулиганство, през което можехме да зяпаме момичета с впити в дупетата бикини.
Извадих клетъчния телефон и набрах номера на Боби.
Увеличих малко звука, за да може Орсън да чува целия разговор. Когато осъзнах какво правя, разбрах, че несъзнателно приемам най-фантастичната вероятност на проекта в Уайвърн като доказан факт, макар още да се преструвам, че изпитвам съмнения.
Боби отговори на второто иззвъняване.
— Изчезвай.
— Спиш ли?
— Да.
— Седя в парка „Животът е лайно“.
— Какво ме интересува?
— Откакто бяхме заедно, се случиха адски неприятни неща.
— Това е от салцата в питките.
— Не мога да говоря по телефона.
— Чудесно.
— Тревожа се за теб.
— Много мило.
— Наистина си в опасност, Боби.
— Кълна се, че си измих зъбите преди лягане, мамче.
Орсън изпръхтя весело, сякаш се изсмя. И още как.
— Разсъни ли се вече? — попитах аз Боби.
— Не.
— Преди всичко мисля, че не спиш.
Той замълча, после каза:
— Е, цяла нощ върви един страшен филм, след като си тръгна.
— „Планетата на маймуните“ ли? — предположих аз.
— Изпълват целия екран.
— Какво правят?
— Ами, нали знаеш, обичайните маймунджулуци.
— Нищо по-заплашително?
— Мислят се за много готини. В момента една от тях виси на прозореца и ме закача.
— Ти ли започна?
— Имам чувството, че се опитват да ме ядосат, за да изляза отново навън.
Разтревожен, аз продължих:
— Моля те, не излизай навън.
— Не съм малоумен — кисело рече Боби.
— Извинявай.
— Аз съм задник.
— Точно така.
— Има съществена разлика между слабоумен и задник.
— Наясно съм по въпроса.
— Мислиш ли?
— Пушката до теб ли е?
— Господи, Сноу, нали току-що ти казах, че не съм слабоумен.
— Ако изкараме до зазоряване, мисля, че ще бъдем в безопасност до утре по залез слънце.
— Сега са на покрива.
— Какво правят?
— Не знам. — Той млъкна и се заслуша. — Най-малко са две. Тичат напред-назад. Може би търсят откъде да влязат.
Орсън скочи от пейката и напрегна тяло. Едното му ухо беше наострено към телефона. Изглеждаше разтревожен.
— Има ли начин да влязат през покрива? — попитах аз.
— Вентилационните шахти на банята и кухнята не са достатъчно големи за онези копелета.
Като се имат предвид всичките й удобства, учудващо е, че вилата няма камина. Корки Колинс вероятно бе решил да не прави камина, защото за разлика от топлата вода на ваната, каменното огнище и твърдите тухли не предоставяха идеално място за игри с голи момичета от плажа. Благодарение на похотливостта му сега нямаше удобен комин, през който да се вмъкнат маймуните.
— Трябва да се вживея в ролята на Нанси Дру и да узная още неща, преди да се зазори — казах аз.
— Как върви разследването?
— Много ме бива. Настъпи ли утрото, ще прекарам деня у Саша и двамата ще дойдем при теб вечерта.
— Искаш да кажеш, че пак трябва да приготвям вечеря?
— Ще донесем пици. Виж какво, мисля, че ще ни убият. Поне един от нас. И единственият начин да го предотвратим, е да бъдем заедно. По-добре поспи през деня. Утре през нощта може да е много страшно там, на носа.
— Тогава си намерил начин да се справиш.
— Няма справяне с това.
— Не звучиш бодро като Нанси Дру.
Нямах намерение да го лъжа. Нито Орсън. Или Саша.
— Няма решение. Не мога да ги спра. Каквото и да става тук, трябва да живеем с него до края на живота си. Но може да намерим начин да възседнем тази вълна, макар да е огромен, страшен монолит.