— Върху войници, осъдени за убийство на доживотен затвор. Можеше да гният там… или да вземат участие в проекта и да възвърнат свободата си като награда.
— Но да експериментираш върху хора…
— Съмнявам се дали майка ти е знаела за това. Не винаги са споделяли с нея как точно прилагат идеите й.
Тоби сигурно чу гласовете ни, защото свали кевларените ръкавици и вдигна на челото големите очила, после ни махна приятелски.
— Сетне всичко се провали — продължи Мануел. — Не съм учен. Не ме питай как е станало. Но се е провалило не само в едно отношение, а тотално. Изведнъж се случиха неща, които те не очакваха. Промени, които не бяха предвидили. Експерименталните животни и затворниците… Генетичната им природа претърпя промени, които бяха нежелани и излязоха от контрол…
Изчаках минута, но той явно не беше готов да ми каже повече, затова го притиснах.
— Избягала е една маймуна, нали? Резус. Намерили са я в кухнята на Анджела Фериман.
Мануел ми отправи изпитателен поглед. Бях сигурен, че е проникнал не само в душата ми, но и знае какво има в джобовете ми и точния брой на патроните в пистолета.
— Хванаха резуса — каза той, — но допуснаха грешката да припишат бягството му на човешко недоглеждане. Не осъзнаха, че маймуната е била пусната, освободена от няколко учени, участващи в проекта… които са се променили.
— В какво?
— В нещо ново. Просто са се променили.
Тоби изключи газта. Нагревателят „Фишер“ прибра пламъците си.
— Как точно е станало? — попитах аз.
— Системата на пренасяне, която са разработили, за да вкарат новия генетичен материал в лабораторно животно или затворник… е придобила собствен живот.
Тоби изключи всички уреди, освен една флуоресцентна лампа, за да мога да вляза да го посетя.
— В организмите на учените участници в проекта, без тяхно знание, е бил пренасян генетичен материал от други животински видове. Накрая някои от тях са станали почти животни.
— Исусе!
— Имало е някакви… инциденти. Не знам подробностите. Грубо насилие. Загинали са хора. И всички животни или избягали, или били пуснати.
— Разбирам. Стадото, нали?
— Да, десетина умни и зли маймуни. Но също и кучета, и котки… и деветима от затворниците.
— Още ли са на свобода?
— Трима от затворниците бяха убити при опит да ги хванат. Военната полиция поиска помощ от нас. Тогава се заразиха повечето ченгета от управлението. Но останалите шестима и животните…
Вратата на ателието се отвори и на прага застана Тоби.
— Татко?
Тътрейки крака, той се приближи до баща си и го прегърна, после ми се ухили.
— Здрасти, Кристофър.
— Здрасти, Тоби.
— Здрасти, Орсън — рече момчето и коленичи, за да поздрави кучето.
Орсън харесваше Тоби и му позволяваше да го гали.
— Ела ми на гости — каза Тоби.
— Сега има цяло ново стадо — обърнах се аз към Мануел. — Не проявяват склонност към насилие като първото. Или поне… още не. Всички имат предаватели и са пуснати на свобода умишлено. Защо?
— За да намерят първото стадо и да съобщят къде се намира. Толкова бързо се изплъзват, че всички опити да ги намерят са безуспешни. Отчаян план, усилие да се направи нещо, преди първото стадо да се размножи. Но и това се проваля. Възникват други проблеми.
— И не само заради отец Елиът, нали?
Мануел се вторачи в мен.
— Доста неща си научил, а?
— Не достатъчно. И същевременно твърде много.
— Имаш право. Отец Том не е проблемът. Някои от животните са ходили при него. Други се хапят, разкъсват кожата си и изтръгват предавателите. Онова, новото стадо… Не проявяват насилие, но са много умни и отказват да се подчиняват. Искат да бъдат свободни. На всяка цена.
Тоби прегърна Орсън и повтори поканата си.
— Ела ми на гости, Кристофър.
Преди да отговоря, Мануел се намеси:
— Скоро ще се зазори, Тоби. Крис трябва да се прибере вкъщи.
Погледнах към хоризонта на изток, но дори нощното небе да бе започнало да просветлява в тази посока, мъглата ми пречеше да видя промяната.
— От много години сме приятели — рече Мануел. — Струва ми се, че ти дължах обяснение. Винаги си се отнасял добре към Тоби. Сега знаеш достатъчно. Направих каквото трябваше за един стар приятел. Може би твърде много. А сега си отивай вкъщи.
Без да забележа, той бе сложил дясната си ръка върху кобура.
— Вече няма да гледаме заедно филми с Джаки Чан — добави Мануел.
Искаше да ми каже да не ходя повече при него. Нямаше да настоявам да продължим приятелството ни. Може би от време на време щях да идвам да виждам Тоби. Но не и сега.