През деня не можеше да й се случи нищо. Нито по време на десетминутното пътуване от студиото на радиото дотук, през центъра на града. Стадото се разхождаше нощем. Денем се криеха някъде под земята, вероятно в каналите под града или в хълмовете, където бях намерил колекцията от черепи. А хората, на които вече не можеше да се има доверие, изглежда, се владееха повече под слънцето, отколкото под луната. Губеха мярката си за самоконтрол с падането на здрача. Тогава у тях възникваше желание за приключения и те се осмеляваха да правят неща, за които и не бяха мечтали през деня. Сигурно нищо лошо не можеше да се случи на Саша сега, когато се зазоряваше и вероятно за пръв път през живота си изпитах облекчение, че слънцето ще изгрее.
Накрая стигнах до спалнята й. Там няма музикални инструменти, нито една книга, саксии с билки, шишенца с витамини или гимнастически уреди. Леглото е обикновено и застлано с тънка бяла плюшена покривка. В тоалетката, нощните шкафчета и лампите няма нищо забележително. Стените са бледожълти — нюансът на утринната слънчева светлина в облак. Няма произведения на изкуството. На някои стаята може да изглежда гола, но когато Саша е там, помещението е изящно украсено като барокова зала във френски замък и спокойно и зареждащо с енергия като място за медитации в градина на Зен. Саша никога не спи неспокойно, а винаги дълбоко и неподвижно като камък на дъното на морето, затова изпитвам желание да протегна ръка и да я докосна, да почувствам топлината на кожата или пулса й и да потисна внезапния страх, който ме обзема от време на време. Тя има страст и към съня. Притежава и страст към страстта и когато се люби, стаята престава да съществува и се озовавам в безкрайно време и в безгранично пространство, където е само Саша, нейната светлина и топлина и великолепното й излъчване, което свети, но не изгаря.
Докато минавах покрай леглото на път към първия от трите прозореца, за да спусна щорите, видях някакъв предмет върху плюшената покривка. Малък, с неправилна форма и лъскав. Парче рисуван на ръка, глазиран порцелан. Полуусмихната уста, извивка на скула и синьо око. Къс от лицето на куклата с лика на Кристофър Сноу, която се бе разбила в стената на къщата на Анджела Фериман, точно преди лампите да угаснат и пушекът да започне да бълва от горната и долната част на стълбището.
Явно стадото е било тук през нощта.
Отново се разтреперих, но този път по-скоро от гняв, отколкото от страх. Извадих пистолета от якето и тръгнах да претърсвам къщата. Надникнах във всяка стая, килер и бюфет, където можеше да се е скрило някое от онези ненавистни същества. Не се промъквах крадешком и не бях предпазлив. Ругаейки и отправяйки заплахи, които бях твърдо решен да изпълня, отварях врата след врата, тръшках чекмеджета и бърках под мебелите с дръжката на метлата. Вдигнах такъв шум, че Орсън изприпка до мен, любопитен да разбере какво става. Започна да ме следва от разстояние, сякаш се страхуваше, че в сегашното ми състояние на крайна възбуда може да се прострелям в крака или да улуча него, ако стои твърде близо.
В къщата нямаше никого от стадото.
Свърших с претърсването и изпитах силно желание да напълня кофа с вода и амоняк и да изтъркам всяка повърхност, до която натрапниците може да са се докоснали: стените, пода, стъпалата, перилата и мебелите. Не защото мислех, че са оставили някакви микроорганизми, които биха могли да ни заразят, а защото ги намирах за нечисти в душевен смисъл, сякаш не бяха излезли от лабораториите в Уайвърн, а от дупка в земята, откъдето се разнасят серни изпарения, призрачна светлина, далечни вопли на прокълнатите.
Използвах телефона в кухнята и се обадих на пряката линия в студиото на Кей Би Ей Уай. Преди да натисна последната цифра, осъзнах, че предаването е свършило и Саша вече пътува към дома си. Затворих и набрах номера на мобилния й телефон.
— Здравей, Снежко — каза тя.
— Къде си?
— На пет минути път от теб.
— Заключи ли вратите на колата?
— Какво?
— Заключи ли вратите, за Бога?
Саша се поколеба, сетне каза:
— Вече ги заключих.
— Не спирай на никого. Нито на приятел, нито дори на ченге. Особено на ченге.
— Ами, ако случайно прегазя някоя дребна възрастна дама?
— Тя няма да е дребна възрастна дама. Само ще прилича на такава.
— Станал си ужасно подозрителен, Снежко.
— Просто светът стана твърде опасен, мила. Слушай, не затваряй телефона, докато не стигнеш до алеята за коли пред къщата.