— Познавам добре пътя.
— Недей да ми противоречиш. Не съм на себе си.
— Забелязах.
— Трябва да чувам гласа ти. През цялото време. Докато стигнеш дотук.
Поддържахме връзка, докато Саша вкара форда в гаража и изключи двигателя.
Макар че слънцето беше изгряло, искаше ми се да изляза навън и да я посрещна. Исках да съм до нея и да я пазя с пистолета, докато върви към задната веранда, откъдето обикновено влизаше.
Стори ми се, че мина цял час, докато чух стъпките й по пода на оранжерията.
Когато Саша отвори вратата, широкото острие на утринната светлина прониза кухнята. Притеглих я в обятията си, тръшнах вратата след нея и я прегърнах толкова силно, че за миг и двамата спряхме да дишаме. После я целунах. Тя беше реална, прелестна и жива.
Но колкото и силно да я притисках до себе си и колкото и сладки да бяха целувките, още бях обсебен от предчувствието, че предстоят тежки загуби.
Шеста глава
Денят и нощта
32.
След всичко, което се бе случило през нощта, не мислех, че ще се любим. Но Саша не можеше да си представи, че няма да се любим. Макар че не знаеше каква е причината за ужаса ми, уплашеният ми вид и треперенето ми при мисълта, че може да я загубя, й подейства като афродизиак и не бях в състояние да откажа.
Орсън, както винаги джентълмен, остана в кухнята. Качихме се в спалнята и там се озовахме в безкрайното време и в безграничното пространство, където Саша е единствената енергия, форма на материя и сила във вселената.
После, в настроение, което направи и най-апокалиптичните новини поносими, аз й разказах за изминалата нощ от залез слънце до зазоряване, за маймуните на хилядолетието, за Стивънсън и как сега Мунлайт Бей е кутия на Пандора, гъмжаща от неизброими злини.
Саша може би ме помисли за откачен, но успешно го прикри. Когато й разказах за закачките на стадото, които Орсън и аз бяхме изтърпели на връщане от къщата на Боби, кожата й настръхна и се наложи да облече халата си. Постепенно осъзнаваше колко ужасно е положението ни, че няма към кого да се обърнем и къде да избягаме, дори да успеем да се измъкнем от града, и че може би вече сме се заразили от уайвърнската чума, с предстоящи поражения, които не можем да си представим.
Макар че може би беше отвратена от онова, което бях сторил със Стивънсън, тя овладя чувствата си със забележителен успех, защото, когато накрая й разказах за парчето от лицето на куклата на леглото й, Саша отметна халата и отново ме въведе в светлината си.
Този път, докато се любехме, бяхме по-тихи отпреди и се движехме по-нежно, отколкото първия път. Вкопчихме се един в друг с любов и желание, но и с отчаяние, защото изпитвахме непознато и мъчително усещане за самота. Но макар да имахме чувството, че сме двама осъдени на смърт и часовникът на екзекутора тиктака безмилостно, нашето сливане беше по-приятно отпреди.
А може би това съвсем не беше странно. Вероятно надвисналата опасност ни оголва от всякакви преструвки, амбиции и смутове и ни кара да се съсредоточим, за да си спомним онова, което сме забравяли през целия си живот — че нашата цел преди всичко е да обичаме, да се любим, да се радваме на красотата на света и да живеем със съзнанието, че бъдещето не е толкова реално, както настоящето и миналото.
Ако светът, който познавахме, в този миг загиваше, моите книги и песните на Саша нямаха значение. Или, както Богарт казва на Бергман, в това смахнато бъдеще, носещо се като лавина към нас, амбициите на двама души не струват повече от кило фасул. Само приятелството, любовта и сърфът имаха значение. Магьосниците от Уайвърн бяха дали на мен и Саша съществуване, сведено до основните неща, както живееше Боби Халоуей.
Приятелство, любов и сърф. Улови ги, преди да отминат. Докато още си достатъчно човек, за да знаеш колко са ценни.
Известно време лежахме, без да говорим. Притискахме се един в друг в очакване времето отново да продължи хода си. А може би се надявахме, че това никога няма да стане.
После Саша каза:
— Хайде да си приготвим нещо за ядене, например омлет.
— М-м-м. Всички онези вкусни белтъци — рекох аз, присмивайки се на склонността й да стига до крайности със здравословното хранене.
— Днес ще сложа цели яйца.
— Сега вече съм сигурен, че е настъпил краят на света.
— Ще ги изпържа в масло.
— А ще има ли сирене?
— Някой трябва да осигурява работа на кравите.
— Масло, сирене, жълтъци. Решила си да се самоубиваш.
Държахме се хладнокръвно, но не се чувствахме хладнокръвни.
И двамата го знаехме.
Но се държахме по този начин, защото инак би означавало да признаем колко много се страхуваме.