За Саша апокалипсисът не е причина за безсъние. Както винаги, тя заспа дълбоко.
Макар и изтощен, аз дремех неспокойно. Вратата на спалнята беше заключена и валчестата дръжка беше подпряна със стол. Орсън спеше на пода, но би се събудил навреме, за да ни предупреди, ако някой влезеше в къщата. Пистолетът беше на нощното шкафче до мен, а револверът „Смит и Уесън“, 38-ми калибър на Саша — до нея. Въпреки това непрекъснато се стрясках и будех, убеден, че някой е разбил вратата на спалнята, и не се чувствах в безопасност.
Сънищата не ме успокоиха. В един от тях бях скитник. Разхождах се по пълнолуние по магистрала в пустинята и безуспешно се опитвах да спра някоя кола. В дясната си ръка държах куфар, точно като на баща ми. Беше толкова тежък, сякаш бе пълен с камъни. Накрая го сложих на земята, отворих го и отскочих назад, когато Луис Стивънсън се надигна като кобра от плетена кошница. В очите му блестеше златиста светлина. Разбрах, че щом в куфара ми може да има нещо толкова странно, като мъртъв шеф на полицията, в мен вероятно има нещо още по-странно. После усетих, че черепът ми се разтваря… и се събудих.
Час преди залез слънце се обадих на Боби от кухнята на Саша.
— Как е времето в централата на маймуните? — попитах аз.
— Бурята ще се разрази по-късно. Далеч над океана се виждат светкавици.
— Успя ли да поспиш?
— След като шегаджиите си тръгнаха.
— И кога беше това?
— Когато си сменихме ролите и аз започнах да ги дразня.
— Уплашиха се, нали?
— Точно така, по дяволите. Моят задник е по-голям и те го видяха.
— Имаш ли амуниции за пушката?
— Няколко кутии.
— Ще донесем още.
— Саша няма ли предаване тази нощ?
— В събота не. Може би изобщо вече няма да работи нощем.
— Звучи като новина.
— Ние сме новината. Слушай, имаш ли пожарогасител?
— Е, сега вече се хвалиш. Толкова ли сте се разгорещили?
— Ще донесем два пожарогасителя. Онези копелета обичат да палят огън.
— Наистина ли мислиш, че ще се стигне дотам?
— Абсолютно съм сигурен.
Веднага щом слънцето залезе, докато чаках във форда, Саша влезе в оръжейния магазин на Тор, за да купи амуниции за пушката-помпа, пистолета и за нейния „Смит и Уесън“. Покупката беше толкова голяма и тежка, че самият Тор Хайсен донесе кашона до колата и го натовари в багажника.
После се приближи до прозореца, за да ми каже здрасти. Той е висок, дебел мъж с лице, издълбано от акне и лявото му око е стъклено. Тор е не само един от най-красивите мъже на света, но е и бивш полицай, напуснал заради принципи, а не заради скандал, активен деятел и основател на църквата и най-щедрият спомоществовател на сиропиталището към нея.
— Чух за татко ти, Крис. Съжалявам.
— Поне вече не страда — казах аз и се запитах какво беше различното на рака му, че хората в Уайвърн искаха да му правят аутопсия.
— Понякога това е благословия — рече Тор. — Да можеш да си отидеш, когато ти дойде времето. Но на мнозина ще им липсва. Той беше добър човек.
— Благодаря, господин Хайсен.
— Между другото, какво сте намислили? Война ли ще започвате?
— Точно така — отговорих аз.
Саша включи двигателя.
— Саша каза, че ще стреляте по мидени черупки.
— А това не е екологично, нали?
Тор се засмя и ние потеглихме.
Влязохме в задния двор на къщата ми и Саша освети с фенерче кратерите, които предишната нощ Орсън бе издълбал в тревата, преди да го взема със себе си на срещата с Анджела Фериман.
— Защо е ровил тук? — попита тя. — Може би е търсил скелет на тиранозавър?
— Снощи мислех, че рови, защото тъгува по татко. Начин да изразходва негативната енергия, нали разбираш.
— Някаква реакция на смъртта? — каза тя и се намръщи.
Саша бе видяла колко е умен Орсън, но още не разбираше колко е сложен душевният му живот. Каквито и методи да бяха използвали, за да повишат интелигентността на онези животни, това бе включвало присаждането на човешки генетичен материал в тяхната ДНК. Щеше да й бъде трудно да го проумее.