Спалнята. Уютна. Леглото беше старателно оправено. На креслото бе преметнат вълнен шал с весели шарки. На бюрото искреше колекция от старинни шишенца за парфюм.
Една от нощните лампи светеше. Крушката не беше силна и абажурът от кариран плат не пропускаше много светлина.
Не видях Анджела.
Вратата на дрешника беше отворена. Вероятно Анджела се бе качила горе да вземе нещо оттам. Не видях нищо друго, освен окачени дрехи и кутии с обувки.
Вратата на банята в съседство беше открехната и вътре беше тъмно. За всеки, който би се спотайвал там, аз бях идеална, добре осветена мишена. Бутнах я и тя се отвори без съпротива.
Миризмата ме спря и не ми позволи да прекрача прага.
Светлината на нощната лампа не озаряваше пространството пред мен и аз извадих фенерчето с формата на писалка. Лъчът се плъзна по червена локва кръв на белите плочки на пода. Стените бяха опръскани с алени струи.
Анджела Фериман лежеше безжизнена на пода. Главата й беше отпусната назад над ръба на тоалетната чиния. Очите й бяха широко отворени, изцъклени и безизразни като на мъртвата чайка, която веднъж бях намерил на плажа.
На пръв поглед ми се стори, че гърлото й е прерязано няколко пъти с недотам остър нож. Не можех да я гледам нито отблизо, нито твърде дълго.
Миризмата не беше само на кръв. Умирайки, Анджела се бе изпуснала. Силната воня ме блъсна в носа.
Двукрилият прозорец беше отворен. Беше достатъчно голям, за да осигури бягството на убиеца, който би трябвало да е опръскан с кръвта на жертвата си.
Вероятно Анджела бе оставила прозореца отворен. Ако отдолу беше покривът на верандата, убиецът лесно би влязъл и се измъкнал по този път.
Орсън не бе излаял, но този прозорец гледаше към предната част на къщата, а кучето беше отзад.
Ръцете на Анджела бяха отпуснати от двете страни на тялото и почти скрити в ръкавите на вълнената жилетка. Изглеждаше толкова невинна. Сякаш бе дванайсетгодишна.
През целия си живот се бе посвещавала на другите. Сега някой, пренебрегвайки безкористното й себераздаване, жестоко бе отнел онова, което беше останало от нея.
Изтерзан и разтреперан, без да мога да се овладея, аз извърнах очи.
Не бях отишъл пръв при Анджела, за да я затрупам с въпроси. Не бях я докарал до този ужасен край. Тя ми се беше обадила и макар да бе използвала телефона в колата си, някой знаеше, че устата й трябва да бъде затворена незабавно и завинаги. Може би онези безлики заговорници бяха решили, че отчаянието й я прави опасна. Анджела бе напуснала работата си в болницата. Чувстваше, че няма причина да живее. И беше ужасена, че се променя, каквото и да означаваше това. Жена, която няма какво да губи. Неконтролируема. Щяха да я убият дори ако не бях реагирал на обаждането й.
Въпреки това се чувствах виновен и стоях там затаил дъх.
Последва пристъп на гадене, което премина през стомаха ми на малки вълни като дебела хлъзгава змиорка, после изплава в гърлото и едва не се надигна в устата. Преглътнах го.
Трябваше да се махна оттам, но не можех да помръдна. Бях направо смазан от товара на ужаса и вината.
Дясната ми ръка висеше отстрани на тялото, опъната като отвес от тежестта на пистолета. Фенерчето в лявата рисуваше назъбени щрихи върху стената.
Не бях в състояние да разсъждавам ясно. Мислите ми бяха объркани като преплетени водорасли, изхвърлени от тинест прилив. Телефонът на най-близкото нощно шкафче иззвъня.
Стоях на разстояние от него. Имах странното чувство, че се обажда онзи тип, който бе оставил съобщение на моя телефонен секретар, и ще се опита да открадне нещо жизненоважно от мен с дишането си на ловджийска хрътка, сякаш душата ми можеше да бъде изсмукана от тялото и изтеглена по отворената телефонна линия. Нямах желание да чуя тихото му, странно, немелодично тананикане.
Когато най-после телефонът млъкна, съзнанието ми сякаш се проясни от пронизителния звън. Угасих фенерчето, пуснах го в джоба, вдигнах пистолета и осъзнах, че някой е запалил лампата в коридора на горния етаж.
Бях предположил, че съм сам в къщата с тялото на Анджела. Грешах. Убиецът още беше тук и чакаше в коридора при стълбището.
Не можеше да се е измъкнал през спалнята, защото диря от кръв би отбелязала минаването му по кремавия килим. Но защо би избягал от горния етаж, само за да се върне почти веднага през някоя врата или прозорец на приземния?
Ако след като се бе измъкнал, бе променил решението си, че оставя потенциален свидетел и се беше върнал да се справи с мен, той не би запалил лампата, за да извести присъствието си. Би предпочел да ме изненада.
Предпазливо, присвивайки очи срещу светлината, излязох в коридора. Беше пуст.