Погледнах към стаята с инструментите, която още се осветяваше от слабата светлина на настолната лампа. Там не се спотайваше неканен гост.
Отидох в банята. Беше пуста. Налагаше ми се да я използвам, но моментът не беше подходящ.
Приближих се до куклата, която беше облечена в черни джинси, черна фланелка и черни маратонки. Предметът в ръцете й беше морскосиня шапка с две думи, избродирани с рубиненочервен конец над козирката:
ЗАГАДЪЧНИЯ ВЛАК
За миг ми се стори, че прилича на моята. После видях, че наистина е моята шапка, която бях оставил долу, на кухненската маса.
Погледнах към стълбището, сетне към отворената врата на единствената стая, която не бях претърсил, очаквайки неприятности от едната или от другата страна, и грабнах шапката от малките порцеланови ръце. Сложих я на главата си.
При подходяща светлина и обстоятелства всяка кукла може да има свръхестествен или зъл вид. Тази беше различна, защото нито една черта на порцелановото й лице не ме порази като зловеща, но въпреки това по гърба ми полазиха тръпки.
Онова, което ме уплаши, не беше странното й лице, а познатият вид: куклата имаше моето лице. Сякаш аз бях позирал, за да го изваят.
Бях развълнуван и същевременно уплашен. Анджела ме обичаше достатъчно, за да пресъздаде чертите ми, да ме обезсмърти с обич в едно от творенията си и да го запази на лавиците с любимците си. Но неочакваната среща със собствения ми образ събуди първични страхове — сякаш можех да докосна този фетиш и мигновено да намеря ума и душата си, затворени в него, а някакъв зъл дух, преди това парализиран в куклата, да изскочи и да се настани в плътта ми. Радостен, че се е освободил, той щеше да се втурне в нощта, за да разбива черепи на девственици и да яде сърца на бебета, скрит в моето тяло.
Обикновено се забавлявам с буйното си въображение. Боби Халоуей подигравателно го нарича „циркът с триста арени в съзнанието ти“. Това е качество, наследено от мама и татко, които бяха достатъчно интелигентни, за да съзнават колко малко знаят, достатъчно любознателни, за да не престават да учат и достатъчно възприемчиви, за да разбират, че всички неща и събития съдържат неограничени възможности. Когато бях дете, те ми четяха стиховете на А. А. Милн и на Беатрикс Потър, и — убедени, че съм преждевременно развит — на Доналд Джъстис и Уолъс Стивънс. Оттогава въображението ми винаги кипеше от образи от онези стихове: от десетте розови пръста на крака на Тимъти Тим до светулките, гърчещи се в кръвта. При необичайни обстоятелства — като тази нощ на откраднати трупове — въображението ми е твърде буйно и в цирка с триста арени в съзнанието ми всички тигри дебнат да убият дресьорите си и всички клоуни крият касапски ножове и зли сърца под широките дрехи.
Движи се.
Остава още една стая. Провери я, пази гърба си, после веднага слез долу.
Поради суеверие, отбягвайки допира с куклата с моето лице и стъпвайки далеч от нея, се приближих до отворената врата на стаята срещу банята. Спалня за гости. Семпло обзаведена.
Наведох глава и присвих очи от блясъка на лампата на тавана, но не видях никого. Леглото имаше странична преграда и табла, под които беше пъхната завивката, така че пространството отдолу се виждаше.
Вместо гардероб в стаята имаше продълговато орехово бюро с редици чекмеджета и огромен шкаф с две високи врати. Пространството зад тях беше достатъчно голямо, за да скрие възрастен мъж със или без резачка.
В спалнята за гости ме чакаше още една кукла. Седеше в средата на леглото и беше с моето лице, но на ярката светлина не можах да видя добре какво държи в протегнатите си розови ръце.
Угасих осветлението на тавана. Остана да ме води само лампата на нощното шкафче.
Влязох гърбом в спалнята за гости, готов да отговоря с изстрели на всеки, който се появи в коридора.
Шкафът попадна в ъгъла на полезрението ми. Ако вратите започнеха да се отварят, лазерният мерник нямаше да ми е необходим, за да пробия в тях дупки с няколко деветмилиметрови куршума.
Блъснах се в леглото и погледнах куклата. Във всяка от обърнатите й нагоре длани имаше по едно око. Не нарисувано. Не стъклено. Човешко.
Вратите на шкафа висяха неподвижно на пантите.
В коридора не се движеше нищо, освен времето.
Бях безжизнен като пепел в урна, но животът продължаваше в мен: сърцето ми биеше силно като никога дотогава и не само ускоряваше оборотите, но и се мяташе панически в клетката си от ребра.
Отново погледнах жертвоприношението от очи, които изпълваха малките порцеланови ръце на куклата. Кръвясали кафяви очи, млечнобели и влажни, стряскащи и стреснати от голотата си. Знаех, че едно от последните неща, които бяха видели, е бял микробус, спиращ да качи стопаджия. И после — мъж с обръсната глава и перлена обеца.