Върнах се на площадката, изкачих три-четири стъпала и спрях. С парещи от дима и изпълнени със сълзи очи видях горе пулсираща светлина.
Пожар.
Бяха запалени два огъня — един на горния и друг на долния етаж. Онези невидими психопати бяха погълнати от безумната си игра и изглежда бяха много. Спомних си за истинския взвод от преследвачи, които сякаш изникнаха от земята около погребалния дом, все едно Санди Кърк притежаваше способността да възкресява мъртвите.
Отново слязох долу и се втурнах към единствената надежда за живителен въздух — по всяка вероятност в най-ниските части на сградата. Пушекът и изгорелите газове се вдигат нагоре, защото огънят изсмуква по-хладния въздух в основата си, за да се подхранва.
Всяко вдишване предизвикваше спазматична кашлица, засилваше усещането, че се задушавам и усилваше паниката ми, затова затаих дъх, докато стигнах до преддверието. Там паднах на колене, проснах се на пода и установих, че мога да дишам. Въздухът беше горещ и имаше тръпчив мирис, но тъй като всичко е относително, изпитах по-голяма наслада, отколкото от свежия въздух, разнасящ се от повърхността на Тихия океан.
Не останах дълго да лежа там и да се упражнявам да дишам. Поколебах се само докато поема няколко пъти дълбоко въздух, за да прочистя задръстените си дробове и да събера достатъчно слюнка, за да изплюя част от саждите в устата си.
После вдигнах глава, за да проверя въздуха и да разбера каква е дълбочината на безопасната зона. Не беше много дълбока. Десет-петнайсет сантиметра. Но този плитък басейн трябваше да ми бъде достатъчен, докато намеря изход от къщата. Ако обаче се подпалеше мокетът, безопасната зона щеше да престане да съществува.
Лампите още не светеха. Димът беше ослепително гъст. Трескаво запълзях към мястото, където мислех, че ще намеря предната врата — най-близкият изход. Първото, с което се сблъсках в мрака, беше някакво канапе. Това означаваше, че съм минал под сводестата врата и съм влязъл в хола най-малко деветдесет градуса встрани от курса, който предполагах, че поддържам.
През сравнително чистия въздух близо до пода започнаха да минават ярки оранжеви лъчи, които осветяваха отдолу гъстите маси пушек, сякаш бяха мълнии, проблясващи застрашително над равнина. Бежовата найлонова тъкан на мокета се простираше като огромна плоска ливада от суха трева, от време на време осветявана от електрически заряди. Това тясно, поддържащо живота пространство под пушека приличаше на алтернативен свят, в който бях попаднал, след като бях минал през врата между измеренията.
Зловещите светлинни лъчи бяха отражения от огън, горящ на друго място в стаята, но не разкъсваха мрака достатъчно, за да ми помогнат да намеря изход. Ритмичните проблясъци само засилваха объркването ми и адски ме плашеха.
Не виждах огъня и можех да си въобразявам, че гори в някой далечен ъгъл на къщата. Но скоро се простих с тази утеха. Нямаше смисъл да гледам ярките отражения, защото не можех да преценя дали пламъците са на сантиметри или на метри от мен, затова светлината засили безпокойството ми, вместо да ми помогне.
Или се бях натровил по-сериозно от пушека, отколкото предполагах, или огънят се разпространяваше с необикновена бързина. Подпалвачите вероятно бяха използвали бензин.
Твърдо решен да се върна в преддверието и после да намеря предната врата, отчаяно вдишвах все по-парливия въздух близо до пода и пълзях, забивайки лакти в мокета. Накрая се блъснах с чело в издаденото тухлено огнище на камината. Бях по-далеч от всякога от преддверието и не можех да си представя, че ще съумея да се вмъкна в камината и да изпълзя през комина като Дядо Коледа, който се връща при шейната си.
Зави ми се свят. Болка прониза главата ми от лявата вежда до дясната буза. Очите ми пареха от дима и се пълнеха със солена пот. Не се задушавах, но ми се гадеше от отровните изпарения, които се прокрадваха дори в по-чистия въздух близо до пода; започнах да мисля, че няма да оцелея.
Полагайки усилия да си спомня какво беше разположението на преддверието спрямо камината, пропълзях покрай огнището и завих под ъгъл навътре в стаята.
Струваше ми се абсурдно, че не ще мога да се измъкна от това място. Това не беше замък, за Бога, а скромна къща със седем стаи и две бани и дори най-умелият продавач на недвижими имоти в страната не можеше да я рекламира така, сякаш тук има достатъчно пространство, за да задоволи херцога на Уелс и свитата му.
От време на време по вечерните новини показват репортажи за хора, загинали при пожар в дома си, и човек не може да разбере защо не са успели да стигнат до някоя врата или прозорец, намиращи се на десетина крачки от тях. Освен, ако, разбира се, не са били пияни. Или дрогирани. Или достатъчно глупави да се втурнат отново в пламъците, за да спасят любимата си котка. Това може да звучи неблагодарно от моя страна, след като тази нощ, в известен смисъл, бях спасен от котка. Но сега разбрах как хората умираха при такива обстоятелства: пушекът и мракът бяха по-дезориентиращи от наркотиците или алкохола и колкото по-дълго дишаш зловонния въздух, толкова повече се сковава разсъдъкът ти, а мислите започват да блуждаят и дори паниката не може да те накара да се съсредоточиш.