Всеки враг на Джес Пин би трябвало да е мой съюзник, но не можех да бъда сигурен в добронамереността на отец Том. Макар и противници, свещеникът и погребалният агент бяха участници в някакъв загадъчен и сложен подземен свят, за чието съществуване разбрах едва тази нощ, затова двамата имаха много повече общо помежду си, отколкото с мен. Лесно можех да си представя, че като ме видеше, отец Елиът щеше да извика Джес Пин, който щеше да дотърчи веднага, с развят черен костюм и с онова нечовешко мяукане, вибриращо между тънките му устни.
Пък и Пин и хората му държаха някъде сестрата на свещеника. Това им даваше опора и предимство, с които да манипулират отец Том, докато аз не разполагах с нищо.
Смразяващото тракане на усуканите вериги постепенно заглъхна и мечът от светлина започна да описва все по-къси дъги.
Без да протестира и дори без да изохка, свещеникът се изправи на колене и стана. Не беше в състояние да се държи напълно изправен. Прегърбен като човекоподобна маймуна, той се хвана за перилата и с усилие започна да изкачва стръмните, скърцащи стъпала, водещи към църквата.
Когато най-после стигнеше догоре, отец Том щеше да угаси лампите и аз щях да остана в мрак, който би уплашил дори Свети Бернадет, чудотвореца от Лурд. Време беше да тръгвам.
Преди отново да си проправя път сред фигурите в естествен ръст при яслата, погледнах за последен път нарисуваните очи на ангела с лютнята и ми се стори, че синият им цвят е като на моите. Разгледах останалите фигури от лакиран гипс и макар светлината да беше оскъдна, останах с убеждението, че онзи ангел и аз си приличаме.
Приликата ме парализира. Обърках се и се помъчих да разбера как този ангел с моето лице се е озовал там и ме чака. Рядко съм виждал лицето си на ярка светлина, но познавам отражението си в огледалата на оскъдно осветените ми стаи. Нямаше съмнение, че ангелът има моето лице — блажен, какъвто не съм, и идеализиран, но все пак аз.
След преживяването ми в гаража на болницата всяка случка и предмет сякаш имаха значение. Вече не можех да вярвам във вероятността от случайни съвпадения. Накъдето и да се обърнех, светът излъчваше загадъчност.
Това, разбира се, беше пътят към безумието: да възприемаш целия живот като заплетена конспирация, ръководена от елитни манипулатори, които виждат и знаят всичко. Здравомислещите разбират, че човешките същества са неспособни да довеждат докрай широкомащабни конспирации, защото някои от по-характерните за нас отличителни качества като животински видове са подминаването на детайлите, склонността да изпадаме в паника и неумението да държим устата си затворена. В космичен аспект, едва ли можем да вържем връзките на обувките си. Ако във вселената наистина има тайнствен ред, това не е наше дело и ние вероятно дори не можем да го проумеем.
Свещеникът бе изминал една трета от пътя си нагоре по стълбите.
Напълно озадачен се вторачих в ангела.
Много нощи по коледните празници, година след година, обикалях с велосипеда по улицата, на която се намираше „Свети Бернадет“. Подреждаха яслата на моравата пред църквата. Всяка фигура беше на мястото си, но този ангел не беше там. Или го виждах едва сега. Обяснението, разбира се, беше, че изложението бе твърде ярко осветено, за да рискувам да му се възхитя и ангелът е бил там, но аз винаги съм извръщал лице и присвивал очи.
Отец Том преполови разстоянието. Качваше се все по-бързо.
После си спомних, че Анджела Фериман ходеше на литургия в „Свети Бернадет“. Несъмнено, като се имаше предвид, че правеше кукли, я бяха накарали да посвети таланта си и на яслата.
Край на загадката.
И все пак не разбирах защо би нарисувала моето лице на ангел. Ако чертите ми имаха място някъде в тази библейска сцена, трябваше да ги сложат на магарето. Явно мнението й за мен е било по-високо, отколкото предполагах.
Образът на Анджела неволно се появи в съзнанието ми — такава, каквато я бях видял на пода в банята, с очи, вторачени в някаква последна гледка, по-далечна и от съзвездието Андромеда, с глава, килната назад над тоалетната чиния и с прерязано гърло.
Изведнъж изпитах усещането, че съм пропуснал важна подробност, когато я намерих нещастното й разрязано тяло. Отвратен от струите кръв, не я бях гледал дълго — така както години наред бях отбягвал да гледам фигурите в ярко осветената ясла пред църквата. Бях съзрял важна улика, но това не се беше запечатало в паметта ми. И сега подсъзнанието ми ме измъчваше.
Отец Том Елиът стигна догоре и избухна в ридания. Седна на площадката и се разплака неутешимо.
Не можах да задържа образа на Анджела. По-късно щеше да има време да си припомня и с нежелание да се задълбоча в онзи ужасен спомен.