Минах безшумно през яслата, после покрай шкафовете и кашоните с материали, стигнах до по-късото и тясно пространство, където имаше по-дребни неща, и тръгнах към вратата на склада.
Мъчителните хлипания на свещеника отекваха по бетонните стени и постепенно утихваха, докато заприличаха на обитаващо църквата същество, чиито вопли едва проникват през студената бариера между този и отвъдния свят.
Спомних си за съкрушителната скръб на татко в хладилното помещение на болница „Милосърдие“ в нощта, когато мама умря.
Поради причини, които не разбирам напълно, аз не показвам скръбта си. Когато в гърлото ми се надигне ридание, прехапвам устни, за да изсмуча енергията от страданието и да го преглътна непроизнесено.
Насън стискам зъби и когато се събудя, челюстите ме болят. Вероятно се страхувам да не изкажа на глас чувствата, които предпочитам да не изразявам, докато съм буден.
Излизайки от мазето на църквата, очаквах погребалния агент — блед като восък и с кръвясали очи — да се хвърли върху мен, да се появи от сенките или да изскочи от вратата на някоя пещ като дяволче на пружина от кутия. Но него го нямаше.
Измъкнах се навън и Орсън излезе от гробището, където се беше скрил от Пин. Съдейки по поведението на кучето, Джес бе заминал.
Орсън се вторачи в мен с огромно любопитство — или поне така си въобразих — и аз казах:
— Не знам какво е станало там. Нито какво означава.
Той явно се усъмни в думите ми. Имаше дарбата да изглежда недоверчив: безизразна муцуна и немигащи очи.
— Наистина — настоях аз.
Върнах се при велосипеда. Орсън припкаше до мен. Гранитният ангел, охраняващ транспортното ми средство, изобщо не приличаше на мен.
Сприхавият вятър отново бе утихнал, беше се превърнал в галещ бриз и дъбовете не шумоляха.
Сребърната луна беше засенчена от движещ се филигран от облаци.
От покрива на църквата се спусна ято лястовици, които кацнаха сред дърветата. Долетяха и няколко славея, сякаш гробището не беше освещавано, откакто Джес Пин си бе тръгнал оттам.
Държейки велосипеда за кормилото и съзерцавайки редиците от надгробни плочи, аз изрецитирах:
— „Мракът се сгъсти около тях, най-сетне превръщайки се в пръст.“ Луис Глък, велик поет.
Орсън изпръхтя, сякаш беше съгласен с мен.
— Не знам какво става тук, но мисля, че много хора ще умрат, преди всичко това да свърши. И някои от тях вероятно ще бъдат хора, които обичаме. Може би дори аз. Или ти.
Очите на Орсън бяха сериозни.
Погледнах към улиците на моя роден град, които изведнъж ми се сториха много по-страшни от гробища.
— Хайде да пием бира — предложих аз.
Потеглих с велосипеда, Орсън заигра кучешки танц по тревата на гробището и поне засега напуснахме обиталището на мъртвите.
Трета глава
Полунощ
18.
Вилата е идеалното жилище за сърфист като Боби. Намира се на южния ръкав на залива и е единствената сграда в радиус от петстотин метра. Обгражда я прибоят.
Гледани от града, лампите в къщата на Боби Халоуей изглеждат далеч от светлините по вътрешната извивка на залива и туристите мислят, че виждат кораб, пуснал котва в канала отвъд крайбрежните води. За дългогодишните жители вилата е ориентир.
Сградата е построена преди четирийсет и пет години, преди да бъдат наложени множество ограничения върху крайбрежното строителство. Така и не се намериха съседи, защото в онези дни покрай брега имаше изобилие от евтина земя, където вятърът и климатичните условия бяха по-поносими, отколкото на носа, и имаше улици и удобства. Когато парцелите там се напълниха — и после хълмовете зад тях, — Калифорнийската крайбрежна комисия забрани строителството върху носовете в залива.
Много преди къщата да стане собственост на Боби, един човек, запознат със законите, я бе запазил. Смятал да умре на това място, сред звуците на разбиващите се вълни, но едва след средата на първия век на новото хилядолетие.
До носа води широка скалиста пътека. От двете и страни се простират ниски дюни, несигурно закрепени на местата си от високи, пръснати тук-там туфи крайбрежни треви.
Носовете, обграждащи залива, са естествени формирования и представляват извити полуострови. Останки са от кратера на голям угаснал вулкан. Самият залив е вулканично гърло, засипано с пластове пясък от хиляди години на приливи. Близо до брега южният нос е широк сто-сто и двайсет метра, но в края се стеснява до трийсет.
Изминах две трети от разстоянието до къщата на Боби и се наложи да сляза от велосипеда и да вървя пеша. По скалистата пътека се издигаха меки насипи от пясък, не по-високи от трийсет сантиметра. Не представляваха пречка за джипа на Боби, но с велосипед беше трудно да се минава по тях.