После го открих на отворената предна врата. Надничаше предпазливо. Беше влязло в хола и стоеше на прага. Ушите му бяха прилепнали към черепа. Главата му беше наведена, а козината — настръхнала, сякаш го бе ударил електрически ток. Нито ръмжеше, нито скимтеше, но по хълбоците му още преминаваха тръпки.
Орсън притежава много качества — малко е особен, но не е страхлив или глупав. Онова, от което сега отстъпваше, трябва да си е заслужавало страха.
— Какво има, приятел?
Без да ми обръща внимание и да ме поглежда, кучето продължи да гледа втренчено пустия пейзаж отвъд верандата. Макар че оголи зъби, от гърлото му не се изтръгна ръмжене. Явно вече не таеше агресивни намерения, а оголените зъби изразяваха силно отвращение и погнуса.
Отново се огледах и с крайчеца на окото си съзрях движение: неясния силует на човек, който тичаше приведен. Мина покрай вилата в посока изток-запад и бързо продължи с дълги, плавни крачки през последната редица от дюни, отбелязващи върха на склона към плажа, на десетина метра от мен.
Обърнах се и извадих пистолета. Бягащият човек потъна в земята като привидение.
Запитах се дали не е бил Джес Пин. Не. Орсън не би се уплашил от Пин или от някой друг като него.
Прекосих верандата, слязох по трите дървени стъпала и застанах на пясъка, оглеждайки по-отблизо околните дюни. Разпръснатите тук-там стръкове трева се огъваха вълнообразно от морския бриз. Крайбрежните светлини трептяха по проблясващите вълни в залива. Нищо друго не помръдваше.
Дълъг тесен облак се дръпна от лицето на луната подобно на парцалива превръзка, смъкваща се от сухото бяло лице на мумифициран фараон.
Вероятно бягащият човек беше само сянка на облак. Но аз не мислех така.
Погледнах към отворената врата на къщата. Орсън се беше отдалечил от прага и се бе заврял в стаята. Този път не си беше вкъщи през нощта.
И аз не се чувствах като у дома си.
Звезди. Луна. Пясък. Трева. И чувството, че ме наблюдават.
Някой ме наблюдаваше от склона, спускащ се към плажа или от плитката долина между дюните. Погледът може да има плътност и аз го усещах да идва към мен като поредица от вълни — не ленив прибой, а огромни маси вода, стоварващи се върху мен.
Сега Орсън не беше единственият с настръхнала козина.
Точно когато започнах да се тревожа, че Боби се забави много, той се появи иззад ъгъла на вилата. Не ме погледна, докато се приближаваше, стъпвайки в пясъка леко като перце с босите си крака. Очите му непрестанно се стрелкаха от дюна на дюна.
— Орсън се уплаши — рекох аз.
— Не мога да повярвам.
— Глътна си езика от страх. Никога не го е правил. Иначе е много смел.
— Ами не го обвинявам — каза Боби. — И аз се уплаших.
— Там има някой.
— Мисля, че са няколко.
— Кои са те?
Той не отговори. Стискаше пушката и я държеше насочена, докато се вглеждаше в мрака.
— Били са тук и преди, нали? — предположих аз.
— Да.
— Защо? Какво искат?
— Не знам.
— Кои са те? — повторих аз.
Както и първия път, Боби не отговори.
От мрака над океана на запад постепенно се отдели огромна бяла маса: облак мъгла, озарен от лунна светлина, и се разпростря далеч на север и на юг. Независимо дали щеше да дойде към сушата, или цяла нощ щеше да виси над брега, мъглата осезаемо ни притискаше. Ято пеликани безшумно прелетя над полуострова и изчезна сред черните води на залива. Крайбрежният бриз утихна и дългите треви клюмнаха и застанаха неподвижно. Чух по-ясно ленивия прибой на вълните, разбиващи се на брега, макар че звукът приличаше по-скоро на приспивна песен, отколкото на бучене.
Неочаквано див крясък, идващ от носа, раздра пълната тишина. Отговори му друг — също така пронизителен и смразяващ кръвта. Разнесе се от дюните до къщата.
Спомних си за онези стари уестърни, в които индианците се викат през нощта, имитирайки птици и койоти, за да съгласуват ходовете си непосредствено преди да атакуват разположените в кръг фургони на преселниците.
Неочаквано Боби стреля в близкия пясъчен хълм и така ме стресна, че щеше да ми се пръсне сърцето.
Когато ехото от изстрела отекна в залива и отново заглъхна, а огромната възглавница от мъгла на запад погълна и последното ехо, попитах:
— Защо го направи?
Вместо да отговори, той стреля още веднъж и се заслуша в нощта.
Спомних си, че Джес Пин бе стрелял в тавана на мазето в църквата, за да подсили заплахата, която бе отправил към отец Том.
Накрая, когато безумните викове вече не се чуваха, Боби отговори: