Това не е холистична сантименталност, а здрав разум.
И сега, под душа на Боби, докато измивах саждите от Орсън, кучето продължаваше да трепери. Водата беше топла. Треперенето нямаше нищо общо с къпането.
Увих го в няколко хавлии и го изсуших със сешоара, който Пиа Клик бе забравила, и Орсън спря да трепери. Докато обличах джинсите и синия памучен пуловер на Боби, кучето погледна през матираното стъкло на прозореца, сякаш подозираше, че някой се спотайва там, в мрака, но усещането му за сигурност явно се завръщаше.
Избърсах коженото си яке и шапката с хартиени кърпи. Дрехите ми още миришеха на пушек.
На оскъдната светлина едва прочетох думите над козирката. Загадъчният влак. Прокарах палец по избродираните букви и си припомних бетонната стая без прозорци, където бях намерил шапката, в един от по-особените изоставени райони във Форт Уайвърн.
Спомних си думите на Анджела в отговор на твърдението ми, че базата е затворена от година и половина. „Някои неща не умират. Не могат. Колкото и да искаме да са мъртви.“
Във въображението си отново видях банята в къщата й, стъписаните от смъртта очи и изненадата, изписана на устните й. Отново бях завладян от убеждението, че бях подминал важен детайл, отнасящ се до положението на тялото й. И както преди, когато се опитах да си припомня по-ясно опръсканото й с кръв лице, ликът й не се избистри в съзнанието, а стана още по-мъгляв.
„Съсипваме и това, Крис… проваляме се повече от всякога… и вече няма връщане назад, за да поправим стореното.“
Питките, пълнени с късчета пилешко месо, маруля, сирене и салца, бяха много вкусни. Вместо да се облегнем на мивката, ние седнахме да ядем около кухненската маса и прокарахме храната с бира.
Макар че Саша го бе хранила, Орсън си изпроси няколко залъка пилешко, но не можа да ме накара да му дам още една „Хайнекен“.
Боби беше включил радиото — току-що бе започнало предаването на Саша. Полунощ бе настъпила. Тя не спомена името ми, нито представи песента с посвещение, но пусна „Свят с формата на сърце“ на Крис Айзък, защото ми една от любимите.
Съкращавайки в по-голямата част събитията от вечерта, разказах на Боби за случката в гаража на болницата, за сцената в крематориума на Кърк и за взвода безлики мъже, които ме преследваха по хълмовете зад погребалния дом.
По време на разказа ми той само попита:
— Искаш ли „Табаско“?
— Какво?
— Да подлютиш салцата.
— Не — отговорих аз. — Направил си пълнежа страхотно.
Боби извади от хладилника шише със сос „Табаско“ и поръси наполовина изядената си първа питка.
Саша пусна „Две сърца“, пак на Крис Айзък.
От време на време поглеждах през прозореца до масата и се питах дали някой не ни наблюдава. Отначало не мислех, че Боби споделя безпокойството ми. После осъзнах, че и той поглежда напрегнато, макар и привидно безгрижен, към мрака отвън.
— Да спуснем ли щорите? — предложих аз.
— Не. Ще си помислят, че ни пука.
Преструвахме се, че не се страхуваме.
— Кои са те?
Той не отговори, но аз чаках достатъчно дълго и накрая рече:
— Не съм сигурен.
Това не беше откровен отговор, но аз го приех.
Продължих да разказвам и за да не си навлека презрението на Боби, не споменах за котката, която ме заведе до подземния канал в хълмовете, но описах колекцията от черепи, подредена на последните две стъпала на преливника. Разказах му за разговора на шефа Стивънсън с гологлавия с обецата и за пистолета, който намерих на леглото си.
— Страхотен е — отбеляза той с възхищение.
— Татко е предпочел да бъде с лазерен мерник.
— Много мило.
Понякога Боби е хладнокръвен като скала и толкова спокоен, че се питам дали наистина ме слуша. Като малък от време на време ставаше такъв, но колкото повече растеше, толкова по-често изпадаше в това странно състояние. Току-що му бях поднесъл изумителни новини за необикновени приключения, а той реагираше така, сякаш слушаше баскетболни резултати.
Поглеждайки към мрака отвъд прозореца, се запитах дали някой там ме държи на прицел. Сетне предположих, че ако искаха да ни застрелят, те щяха да го сторят, докато бяхме навън, на дюните.
Разказах на Боби всичко, което се бе случило в къщата на Анджела Фериман.
Той направи гримаса.
— Кайсиево бренди.
— Не пих много.
— Две чаши от онази помия, и ще разговаряш с тюлените — каза Боби, което на жаргона на сърфистите означаваше, че ще повръщам.
Докато му разказвах как Джес Пин тероризираше отец Том в църквата, вече бяхме изяли по три питки. Той приготви още две и ги сложи на масата.