Кучето още стоеше между нас. Остана нащрек. Не издаваше звук. Главата му беше вдигната, а едното ухо — наострено. Не трепереше, но явно изпитваше респект от онова, което ни наблюдаваше от мрака.
— След като ти разказах за Анджела, вече знаеш, че маймуните имат нещо общо с историята във Форт Уайвърн — рекох аз. — Това не са вестникарски измишльотини, а действителност и ние можем да направим нещо по въпроса.
— Продължава да работи.
— Кое?
— Според разказа на Анджела базата Уайвърн не е напълно затворена.
— Но преди осемнайсет месеца беше изоставена. Ако там още има персонал, извършващ операции, щяхме да разберем. Ако живеят в базата, ще идват в града да пазаруват, да ходят на кино.
— Анджела го е нарекла последната битка между доброто и злото. Краят на света.
— Да. Е, и?
— Ако работиш върху проект за унищожението на света, едва ли ще имаш време да отидеш в града на кино. Вече ти казах, че това е цунами, Крис. Правителствена работа. Няма начин да караш сърф по тези вълни и да оцелееш.
Стиснах кормилото на велосипеда и отново го изправих.
— И въпреки маймуните и всичко, което си видял, ще стоиш със скръстени ръце?
Боби кимна.
— Ако запазя хладнокръвие, може би ще се махнат. И без това не идват всяка нощ. Два-три пъти седмично. Ако изчакам… може животът ми отново тръгне постарому.
— Да, но може би Анджела не се е дрогирала и никога няма да има шанс нещата да вървят постарому.
— Тогава защо да слагаш клина и наметалото на Батман, щом каузата е загубена?
— За болния от пигментна ксеродермия няма загубени каузи — полу на шега казах аз.
— Камикадзе.
— Патица.
— Извратен тип.
— Мамец — с обич рекох аз и забутах велосипеда по мекия пясък.
Орсън нададе лек вой на протест, когато се отдалечихме от сравнително безопасната вила, но не опита да се дърпа. Вървеше близо до мен и душеше нощния въздух.
Изминахме трийсетина крачки, когато Боби, разпръсквайки облачета пясък, изскочи пред нас и застана на пътя.
— Знаеш ли какъв е проблемът ти? — попита той.
— Изборът ми на приятели?
— Проблемът ти е, че искаш да оставиш следа на този свят. Нещо, с което да кажеш: „Аз бях тук.“
— Не ми пука за това.
— Разправяй ги на оная ми работа.
— Внимавай какво говориш. Тук има куче.
— Затова пишеш статии и книги. За да оставиш следа.
— Пиша, защото ми доставя удоволствие.
— Но вечно се оплакваш от това.
— Защото е най-трудното, което съм правил, но в същото време ме удовлетворява.
— Знаеш ли защо е трудно? Защото е неестествено.
— Може би за хората, които не знаят да четат и пишат.
— Ние не сме тук, за да оставим следа, братко. Паметници, наследство, следи — ето къде постоянно грешим. Тук сме, за да се радваме на света, да се потопим в неговата грандиозност и да караме сърф.
— Боб философът.
— Светът е максимално съвършен такъв, какъвто е — красота от хоризонт до хоризонт. Всяка следа, която се опитваме да оставим, е само графити по стените. Нищо не може да подобри света, който ни е даден. Следите, които оставяме, са вандализъм.
— Музиката на Моцарт.
— Вандализъм — отсече Боби.
— Изкуството на Микеланджело.
— Графити.
— Реноар.
— Графити.
— Бах, Бийтълс.
— Слухови графити.
Следейки разговора ни, Орсън започна да размахва опашка.
— Матис, Бетховен, Уолъс Стивънс, Шекспир.
— Вандали. Хулигани.
— Дик Дейл — споменах аз свещеното име на Краля на китарата на сърфа, бащата на този вид музика.
Боби мигна, но пак повтори:
— Графити.
— Ти си болен.
— Аз съм най-здравият човек, когото познаваш. Зарежи този безумен и безполезен кръстоносен поход, Крис.
— Сигурно наистина плувам сред стадо мързеливци, щом малко любопитство се смята за кръстоносен поход.
— Живей си живота. Радвай му се. Затова си на този свят.
— Правя каквото мога — уверих го аз. — Не се притеснявай — не съм по-малък безделник и глупак от теб.
— Щом казваш.
Когато се опитах да мина покрай него, Боби направи крачка встрани и отново препречи пътя ми.
— Добре — примирено каза той. — Но с едната ръка бутай велосипеда, а с другата дръж пистолета, докато стъпиш на твърда земя. После карай бързо.
Потупах джоба на якето си, който бе увиснал от тежестта на оръжието. В дома на Анджела случайно изстрелях един куршум. В пълнителя бяха останали девет.
— Но те са само маймуни — казах аз, повтаряйки като ехо думите на Боби.