Вървях сравнително бързо. Преструвах се на безгрижен и уверен, а Орсън припкаше до мен. Кучето беше нащрек и постоянно въртеше глава.
Потракването на спиците и подрънкването на веригата издаваха местоположението ми. За да ги заглуша, може би трябваше да нося велосипеда на ръце. Можех да го правя с една ръка, но само на кратки разстояния.
Но може би шумът нямаше значение. Маймуните вероятно имаха изострени животински сетива, които откриваха и най-слабите сигнали. Те несъмнено можеха да ме проследят по миризмата.
Но и Орсън би трябвало да ги подуши. Тъмните му очертания едва се забелязваха в мъгливата нощ и не виждах дали космите по врата и гърба му са настръхнали — сигурен знак, че маймуните са наблизо.
Вървях и се питах какво в онези същества ги прави различни от обикновените маймуни резус.
Поне на външен вид звярът в кухнята на Анджела е бил типичен представител на вида си, макар и по-висок от останалите резус. Тя само каза, че имал „ужасни тъмножълти очи“, но доколкото знаех, този нюанс влизаше в спектъра на цвета на очите на тази група примати. Боби не бе споменал нищо странно за стадото, което го тормозеше, освен необикновеното им поведение и необичайните размери на призрачния им водач. Нито деформирани черепи, трето око на челото, нито винтове във вратовете, които да показват, че са били сглобени и съшити в тайната лаборатория на страдаща от мания за величие пра-пра-правнучка на доктор Франкенщайн.
Ръководителите на проекта във Форт Уайвърн се бяха разтревожили, че маймуната в кухнята на Анджела може да я е одраскала или ухапала. Съдейки по страха на учените, беше логично да стигна до извода, че звярът е носел инфекция, предаваща се чрез кръвта, слюнката или други телесни течности. Заключението ми беше подкрепено от последвалите физически прегледи, на които е била подложена Анджела. В продължение на четири години те са й взимали кръвни проби, което означаваше, че заболяването има дълъг инкубационен период.
Биологична война. Лидерите на всяка страна по света отричаха, че се готвят за такъв отвратителен конфликт. Призоваваха името Господне, предупреждаваха за присъдата на историята и тържествено подписваха договори, гарантиращи никога да не се занимават с тази чудовищна научноизследователска работа. А през това време всяка нация трескаво вареше коктейли от антракс, пакетираше флакони с бубонна чума и проектираше такава измамно бляскава колекция от екзотични нови вируси и бактерии, че в никое бюро по заетостта на земята нямаше нито един безработен луд учен.
Въпреки това не разбирах защо насила са стерилизирали Анджела. Несъмнено някои болести увеличават риска поколението да страда от вродени дефекти. Съдейки по думите й обаче, не мислех, че хората от Уайвърн я бяха обезплодили от загриженост за нея или за децата, които може да зачене. Изглежда са били мотивирани не от състрадание, а от страх, прераснал в паника.
Бях попитал Анджела дали маймуната е била болна от нещо. Тя до голяма степен бе отрекла това. „Де да беше болест. Щеше да е хубаво. Може би вече щях да бъда излекувана. Или мъртва. По-добре смърт, отколкото онова, което предстои.“
Но щом не беше болест, какво беше тогава?
Изведнъж безумният вик, който по-рано бяхме чули, отново прониза нощта и мъглата и ме изтръгна от размисъла.
Орсън потрепери конвулсивно и спря. Аз направих същото и тракането на велосипеда заглъхна.
Викът сякаш се разнесе едновременно от запад и от юг и само след миг дойде отговорът — този път от север и от изток. Дебнеха ни.
Тъй като звукът пътува с измамна скорост в мъглата, не можах да преценя на какво разстояние от нас се чуха виковете. Но в едно бях сигурен — че бяха наблизо.
Ритмичният, подобен на сърце, пулс на прибоя туптеше в нощта. Запитах се коя ли песен на Крис Айзък е пуснала Саша в момента.
Орсън отново тръгна. Аз също. Малко по-бързо от преди. Нищо нямаше да спечелим, ако се колебаехме. Щяхме да бъдем в безопасност едва когато напуснехме уединения полуостров и се върнехме в града — а може би не и тогава.
Изминахме още трийсет-четирийсет крачки и неестественият крясък се повтори. И отново му отговориха.
Този път не спряхме.
Сърцето ми биеше като обезумяло и не забави ритъма си, когато си напомних, че това са само маймуни, а не хищници. Ядяха плодове и ядки. Поданици на миролюбиво царство, които не ядат месо.
Изведнъж, по някакъв перверзен каприз, на екрана на паметта ми отново проблесна лицето на Анджела. Сега разбрах какво бях изтълкувал погрешно, когато стъписан и изтерзан, бях намерил трупа й. Гърлото й изглеждаше прерязано многократно с полуостър нож, защото раната беше назъбена. Всъщност не беше прерязано, а нахапано, разкъсано и дъвкано. Видях ужасната рана по-ясно, отколкото исках да я виждам, докато стоях на прага на банята.