Огромният черен силует на водача на стадото отново се надигна от въздухообразното сиво було от мъгла. Връхлетя, сякаш имаше криле, макар че усещането за полет беше илюзия.
Орсън изръмжа, а аз се дръпнах назад и задействах лазерния мерник. Червената точка се плъзна по неясните очертания на лице в мъглата. Водачът на стадото, досущ пробягваща сянка на заскрежен прозорец, бе погълнат от мъглата, преди да прикова лазерния мерник в променливия му силует.
Спомних си за колекцията от черепи върху бетонните стъпала на преливника в подземния канал. Може би колекционерът не беше млад социопат, практикуващ за кариерата си на възрастен, а черепите бяха трофеи, събрани и наредени от маймуните — странна и обезпокоителна мисъл.
Хрумна ми нещо още по-тревожно: може би моят череп и този на Орсън — оголени от плътта, с кухи очни ябълки и лъскави — щяха да бъдат прибавени към колекцията.
Орсън нададе вой, когато от воалите мъгла изскочи пищяща маймуна и се метна на гърба му. Кучето изви глава и изщрака със зъби, опитвайки се да ухапе нежелания ездач и едновременно да го изхвърли от себе си.
Бяхме толкова близо, че дори на оскъдната светлина и стелещите се талази мъгла видях жълтите очи. Блестящи, студени и жестоки. Вторачени в мен. Гледаха ме гневно. Не можех да стрелям по нападателя, без да улуча Орсън.
Маймуната скочи от гърба на Орсън. Блъсна се с все сила в мен, с всичките си дванайсет-тринайсет килограма жилави мускули, накара ме да залитна назад и се покатери на гърдите ми. Не можех да стрелям в този хаос, защото рискувах да се нараня.
За миг бяхме лице в лице и видях кръвожадните й очи. Зъбите на съществото бяха оголени. Съскаше ожесточено, а дъхът й беше остър и противен. Беше маймуна и в същото време не беше и абсолютно извънземният характер на дръзкия й поглед беше ужасяващ. Грабна шапката от главата ми и аз замахнах с дулото на пистолета. Маймуната стисна здраво шапката и скочи на земята. Ритнах я и шапката изхвръкна от ръцете й. Резусът изписка, прекатури се в мъглата, скокна и се скри от погледа ми.
Орсън залая и хукна след звяра. Забрави страха.
Сетне отново се появи по-едрата фигура на водача на стадото, още по-бързоног отпреди, змиеподобен силует, диплещ се като хвърлено наметало, и мигновено изчезна. Но остана достатъчно дълго, за да накара Орсън да промени решението си да гони маймуната, която се бе опитала да открадне шапката ми.
— Исусе! — възкликнах аз, когато кучето нададе вой и се отказа от преследването.
Грабнах шапката от земята, но не я сложих на главата си. Сгънах я и я натъпках във вътрешния джоб на якето.
Разтреперан, проверих дали не съм ухапан. Не усещах да съм одраскан някъде. Слава Богу. Ако маймуната носеше инфекциозна болест, предаваща се само при контакт между телесни течности, не можеше да съм се заразил.
От друга страна, бях вдъхнал зловонния й дъх, когато бяхме лице в лице. Ако заразата се разнасяше по въздуха, вече имах еднопосочен билет за хладилното помещение.
Чух леко дрънчене зад мен, обърнах се и видях, че нещо, което не можех да видя в мъглата, тегли падналия ми велосипед. Мерна ми се само задната гума, която изчезваше в мрака. Протегнах ръка и я сграбчих.
Невидимият крадец на велосипеди и аз задърпахме яростно и аз лесно спечелих схватката, предполагайки, че имам работа с една-две маймуни, а не с много по-едрия им водач. Изправих велосипеда, подпрях го на себе си и пак вдигнах пистолета.
Орсън се върна при мен.
Той отново се облекчи нервно, изхвърляйки и последните капки бира. Бях изненадан, че аз не съм намокрил гащите.
Дишах шумно и треперех толкова силно, че едва държах пистолета. Постепенно се успокоих. Сърцето ми вече не се опитваше да изскочи от гърдите ми.
Подобно на корпуси на призрачни кораби покрай мен се носеха сиви стени от мъгла — безкрайна флотилия, влачеща след себе си неестествена тишина. Нямаше бърборене. Нито писъци или врещене. Нито дори безумни викове. Не се чуваше нито вятърът, нито ревът на прибоя. Имах чувството, че без да съзнавам, съм бил убит в неотдавнашния сблъсък и сякаш сега стоях в студеното преддверие на коридора на живота и чаках да се отвори вратата към Страшния съд.
Докато времето минаваше с неумолимия си ход, срещата с маймуните би трябвало да изглежда все по-малко реална с всяка изминала секунда. Тъкмо обратното, сблъсъкът ставаше все по-жив в съзнанието ми и имах чувството, че онези ужасни жълти очи не само са запечатали блестящия си образ в паметта ми, но са оставили следи и в душата ми.