В този късен час не се виждаха пешеходци, нито шофьори. Градът изглеждаше опустял.
Обзе ме обезпокоителното чувство, че тези тихи и безлюдни улици са предвестници на истинската, ужасна самота, която щеше да сполети Мунлайт Бей в не твърде далечно бъдеще. Нашият малък град се подготвяше да опустее.
Качих се на велосипеда и поех на север по Ембаркадеро Уей. Мъжът, който се бе свързал с мен чрез Саша, ме чакаше на яхтата си в яхтклуба.
Докато въртях педалите по безлюдната улица, мислите ми се върнаха към маймуните на хилядолетието. Бях убеден, че съм открил най-съществената разлика между обикновените резус и необикновеното стадо, което тайно обикаляше в нощта, но не исках да приема собствения си извод, колкото и да бе неизбежен: онези маймуни бяха по-умни от обикновените.
Много по-умни. Несравнимо по-умни.
Бяха разбрали предназначението на фотоапарата на Боби и го бяха откраднали.
Познаха лицето ми сред ликовете на четирийсетте кукли в работната стая на Анджела и го използваха, за да ми се подиграят. После бяха запалили пожар, за да прикрият убийството на Анджела.
Важните клечки във Форт Уайвърн може и да се занимаваха с бактериологични оръжия, но това не обясняваше защо лабораторните им маймуни бяха значително по-умни от всички други, ходили по тази земя.
Но какво означаваше „значително по-умни“? Може би не достатъчно, за да спечелят състезание по интелигентност. Да преподават поезия на университетско ниво или успешно да ръководят радиопредаване, да проследяват схемата на вълните по света и дори да напишат бестселър според „Ню Йорк Таймс“, но вероятно достатъчно умни, за да бъдат най-опасната и неконтролируема напаст, която е познавало човечеството. Представете си какви щети могат да нанесат плъховете и колко бързо биха се размножили, ако бяха наполовина умни колкото хората и можеха да се научат да избягват капаните и отровите.
Наистина ли онези маймуни бяха избягали от лаборатория? Разхождаха се на свобода в света и хитро се изплъзваха от залавяне? Ако беше така, как бяха станали толкова интелигентни? Какво искаха? Каква беше целта им? Защо не полагаха усилия да ги проследят, хванат и върнат в по-солидни клетки, от които никога да не избягат?
Или бяха инструменти, използвани от някой във Форт Уайвърн? Така както ченгетата използваха обучени кучета? Както според слуховете нацистите са използвали делфини, за да търсят вражески подводници по време на войната, дори да поставят магнитни пакети с експлозиви върху корпусите на набелязани за мишена кораби.
В главата ми се въртяха хиляди други въпроси. И всички — еднакво налудничави.
В зависимост от отговорите, резултатът от високата интелигентност на маймуните можеше да разтърси света. Евентуалните последици за човешката цивилизация бяха особено тревожни, като се имаше предвид злобата на онези животни и явната им вродена враждебност.
Гибелното предсказание на Анджела може би не беше пресилено и всъщност по-малко песимистично от моята преценка за положението, ако знаех всички факти. Но гибелта наистина бе застигнала Анджела.
Освен това инстинктивно усещах, че маймуните не са цялата история. Те бяха само една глава от епичен разказ. Още чудеса чакаха да бъдат открити.
Можеше да се окаже, че в сравнение с проекта в Уайвърн баснословната кутия на Пандора, от която са били пуснати на свобода всички бедствия, измъчващи човечеството — войни, епидемии, болести, глад, наводнения, — е съдържала само колекция от дребни неприятности.
Бързайки да стигна до яхтклуба, въртях педалите твърде бързо и Орсън едва успяваше да ме настигне. Кучето спринтираше с пълна скорост. Ушите му плющяха и дишаше тежко, но ме следваше неизменно.
Всъщност карах с всички сили не защото бързах да стигна до яхтклуба, а защото несъзнателно исках да изпреваря приливната вълна на ужас, която се носеше към нас. Но нямаше начин да избягам от нея и колкото и ожесточено да въртях педалите, не можех да надбягам нищо друго, освен моето куче.
Спомняйки си последните думи на татко, намалих скоростта, за да може Орсън да припка до мен, без да полага героични усилия.
Никога не изоставяй приятел. Приятелите са всичко, което имаме, за да ни помогнат да изкараме този живот. И те са единственото от този свят, което можем да се надяваме да видим в другия.
Освен това най-добрият начин да се справиш с бушуващо море от неприятности е да хванеш вълната, преди да се разбие, да я яхнеш, да се плъзнеш по гребена и да изминеш целия път до брега, като надаваш радостни възгласи и не показваш страх. Това е не само страхотно, а класика.