22.
С нежен, дори гальовен звук, като съприкосновение на две тела по време на любовен акт, ниските вълни се промъкваха между пилоните и се плискаха във вълнолома. Влажният въздух предлагаше лека и приятна ароматична смесица на солена вода, свежи водорасли, креозот, ръждясало желязо и други ухания, които не можех да разпозная.
Яхтклубът, сгушен в заслонения североизточен ъгъл на залива, предоставя пристан на около триста плавателни съда, само шест от които са постоянни жилища на собствениците си. Макар че светският живот в Мунлайт Бей не е съсредоточен около яхтите, има дълъг списък на чакащи за всяко място, което се освободи.
Бутах велосипеда към западния край на главния кей, който вървеше успоредно на брега. Гумите тихо свистяха и подскачаха по мокрите от росата неравни дъски. В този час само една яхта светеше. Пристанищните лампи, макар и неясни, ми показваха пътя в мъглата.
Тъй като риболовната флотилия хвърля котва по-нататък по северния ръкав на залива, сравнително закътаният яхтклуб е запазен за увеселителни плавателни съдове. Има корабчета, вариращи от скромни до внушителни, моторни яхти предимно с маневрена дължина и цена, няколко „Бостън Уейлър“ и дори две баржи. Най-голямата яхта с платна е „Танцьорка по залез“, двайсетметрова и едномачтова. От моторните яхти най-голяма е „Ностромо“, също двайсетметрова, и аз се бях отправил към нея.
В западния край на пристана направих завой на деветдесет градуса и поех по страничния кей, където от двете страни имаше места за яхтите. „Ностромо“ беше последната вдясно.
Познайник съм на нощта.
Това беше кодът, който Саша бе използвала, за да представи мъжа, отишъл в радиото да ме търси. Не искаше да кажат името му по телефона и не пожела да дойде в къщата на Боби, за да разговаря с мен. Това беше ред от стихотворение на Робърт Фрост, който повечето подслушвачи едва ли биха познали и аз предположих, че се отнася за Рузвелт Фрост, собственика на „Ностромо“.
Подпрях велосипеда на перилата на пристана до подвижния мост на яхтата. Лодките се поклащаха по вълните. Пъшкаха и стенеха като старци, болни от артрит, които немощно се оплакват насън.
Никога не си правех труда да заключвам с верига велосипеда, когато го оставях някъде, защото до тази нощ Мунлайт Бей беше сигурно убежище от престъпността, заразила съвременния свят. До края на седмицата нашият живописен град можеше да оглави класацията в страната по убийства, осакатявания и побои над свещеници на глава от населението, но вероятно не беше необходимо да се тревожим за драстично нарастване на кражбите на велосипеди.
Трапът беше стръмен и коварно хлъзгав от кондензираните изпарения. Орсън слизаше предпазливо като мен.
Бяхме изминали две трети от пътя, когато тих глас, сякаш по магия се материализира от мъглата над главата ми и попита:
— Кой е там?
Стреснах се и едва не паднах, но се хванах за парапета на мокрия трап и запазих равновесие.
„Блу уотър 563“ е лъскава, бяла, ниска яхта с две палуби и щурвал горе, ограден с платнище. Единствената светлина на борда идваше от прозорците със спуснати пердета на задната каюта и на главната каюта в средата на яхтата на долната палуба. Откритата горна палуба и кабинката на щурвала бяха тъмни и забулени в мъгла и не виждах кой говори.
— Кой е там? — отново прошепна човекът все така тихо, но с по-нервен тон.
По гласа познах, че е Рузвелт Фрост.
Поех подадената реплика и също прошепнах:
— Аз съм, Крис Сноу.
— Закрий очите си, синко.
Сложих ръка на челото и присвих очи, когато блесна лъч на фенерче, който ме прикова на място. Угасна почти веднага и Рузвелт все така тихо каза:
— Онова с теб кучето ти ли е?
— Да.
— И нищо друго?
— Моля?
— Няма никой друг, така ли?
— Не.
— Качи се на борда тогава.
Сега го видях, защото се бе приближил до перилата на откритата горна палуба. Но не можех да го разпозная, макар и от това относително малко разстояние, защото се сливаше с нощта и гъстата жълтеникава мъгла.
Подканих Орсън да мине пред мен и се качих на яхтата през отвора в перилата. Двамата бързо изкачихме стъпалата към горната палуба.
Когато стигнахме там, видях, че Рузвелт Фрост държи ловджийска пушка. Мисля, че много скоро Националната стрелкова асоциация ще премести щаба си в Мунлайт Бей. Не беше насочил оръжието към мен, но бях сигурен, че ме е държал на прицел, докато ме позна на лъча на фенерчето.