Дори без пушка, той беше едър човек. Метър и деветдесет. С врат като пристанищен пилон. Рамене, широки като греди. Хлътнал гръден кош. Разпереше ли двете си ръце, ставаше колкото диаметъра на среден по големина щурвал. Това беше човекът, когото капитан Ахав трябваше да повика, за да се справи с Моби Дик. През шейсетте и началото на седемдесетте години Рузвелт беше футболна звезда и спортните репортери го наричаха Чука. Макар че сега беше шейсет и три годишен преуспяващ бизнесмен, собственик на магазин за мъжки дрехи, малък търговски център и половината акции от крайградския клуб и странноприемницата, той изглеждаше в състояние да смаже всеки генетичен мутант и наблъскана със стероиди грамада, играеща силова роля в съвременен отбор.
— Здравей, куче — измърмори Рузвелт.
Орсън изпръхтя.
— Дръж това, синко — добави Фрост и ми подаде пушката.
На врата му висеше чудноват свръхмодерен бинокъл. Той го вдигна към очите си и огледа кея, по който бях дошъл.
— Виждаш ли нещо? — учудих се аз.
— Това е бинокъл за нощно виждане. Увеличава осемнайсет пъти наличната светлина.
— Но мъглата…
Фрост натисна някакво копче на бинокъла и докато механизмът вътре тихо бръмчеше, каза:
— Има инфрачервено устройство, което показва само източници на топлина.
— Сигурно около яхтклуба има множество източници на топлина.
— Не и когато двигателите не работят. Освен това ме интересуват само движещи се източници на топлина.
— Хора?
— Може би.
— Кои?
— Онзи, който вероятно те следи. А сега тихо, синко.
Млъкнах. Докато Рузвелт търпеливо оглеждаше кея, прекарах следващата минута, задавайки си въпроси за тази бивша футболна звезда и настоящ местен бизнесмен, който, в края на краищата, не беше такъв, какъвто изглеждаше.
Не бях изненадан. След залез слънце хората, които бях срещнал, бяха разкрили неподозирани дотогава измерения в живота си. Дори Боби пазеше тайни: пушката-помпа в килера с метлите и стадото маймуни. След като размислих върху убедеността на Пиа Клик, че е превъплъщение на Каха Хуна — нещо, за което Боби не бе споменавал, — аз разбрах по-добре горчивата му, оспорваща реакция към всеки възглед, който смяташе за холистично мислене, включително случайните ми невинни забележки за моето куче. Поне Орсън бе останал същият в тази нощ, макар че както вървяха нещата, нямаше да се учудя, ако неочаквано покажеше способност да стои на задни лапи и с хипнотизиращо умение да танцува степ.
— Никой не те следи — каза Рузвелт, свали бинокъла и взе пушката си. — Оттук, синко.
Прекосихме горната палуба и се приближихме до отворения люк на щирборда.
Фрост спря, обърна се и погледна към перилата на пристана, където Орсън още се бавеше.
— Ела, куче.
Орсън остана там, но не защото усещаше, че нещо се спотайва на палубата. Както обикновено, изпитваше любопитство и необичайно се стесняваше от Рузвелт.
Любимото занимание на нашия домакин беше „общуване с животни“ — типично холистично схващане, хранителен фураж за повечето дневни телевизионни беседи, макар че Фрост проявяваше дискретност за таланта си и го демонстрираше само по молба на съседи и приятели. При самото споменаване за общуване с животни на Боби му излизаше пяна на устата, макар и дълго преди Пиа Клик да реши, че е богинята на сърфа, търсеща своя Кахуна. Рузвелт твърдеше, че разбира тревогите и желанията на обезпокоените домашни любимци, които му водеха. Не взимаше пари за тази услуга, но тази негова липса на интерес към забогатяването не убеждаваше Боби. „По дяволите, Сноу, не казвам, че той е шарлатанин, който се опитва да печели пари. Прави го с добри намерения. Но твърде често са го удряли по главата.“
Според Фрост единственото куче, с което не е могъл да осъществи контакт, е моето. Смята Орсън за предизвикателство и никога не пропуска възможност да се опита да побъбри с него.
— Ела, кученце.
С очевидно нежелание Орсън най-сетне прие поканата. Ноктите му изтракаха по палубата.
Носейки пушката, Рузвелт мина през отворения люк и слезе по стъпалата от фибростъкло, осветени само от слаба отразена светлина отдолу. Наведе глава и прибра ръце до тялото си, за да се свие, но въпреки това, изглежда, имаше риск да се заклещи в тясното стълбище.
Орсън се колебаеше. Беше подвил опашка. Накрая слезе след Фрост. Аз бях последен. Стъпалата водеха към сводеста задна палуба, над която се намираше горната.
Орсън нямаше желание да пристъпи в луксозната каюта, която изглеждаше уютна и приветлива на слабата светлина на нощната лампа. Но след като Рузвелт и аз влязохме, кучето енергично изтръска козина от капчиците мъгла и ни последва. Мисля, че се забави, за да не ни изпръска.