Фрост заключи вратата. Провери я, за да е сигурен. После пак.
В главната каюта имаше камбуз с шкафове и под от светло махагоново дърво, трапезария и просторен салон. От уважение към мен помещението бе осветено само от една обърната надолу лампа в пълната с футболни трофеи витрина и от две дебели зелени свещи, поставени в чинийки на масата.
Въздухът ухаеше на прясно сварено кафе и когато Рузвелт ми предложи чаша, аз приех.
— Съжалявам за баща ти — каза той.
— Е, поне всичко свърши.
— Наистина ли?
— Имам предвид за него.
— Но не и за теб. Не и след онова, което си видял.
Намръщих се.
— Какво съм видял?
— Мълвата се разнесе — загадъчно каза Фрост.
— Какво…
Той вдигна ръка с размер на главина на колело.
— След минута ще говорим по този въпрос. Затова те помолих да дойдеш тук. Но още се опитвам да отсея онова, което трябва да ти кажа. Искам да ти го обясня по свой начин, синко.
Едрият мъж поднесе кафето, съблече непромокаемата си мушама, окачи я на облегалката на стола и седна. Направи ми знак да се настаня диагонално от него и с крак придърпа друг стол.
— Заповядай, куче — каза той, предлагайки третия стол на Орсън.
Макар това да беше обичайна процедура, когато посещавахме Рузвелт, Орсън се престори, че не разбра и седна на пода пред хладилника.
— Това е неприемливо — тихо го информира Фрост.
Кучето се прозя.
Рузвелт леко потропа с крак по стола, който бе преместил за Орсън.
— Бъди добро кученце.
Кучето се прозя по-широко този път. Преиграваше незаинтересоваността си.
— Ако трябва, ще стана, ще те взема и ще те сложа на този стол — настоя Фрост. — Но господарят ти ще изпадне в неловко положение, защото иска да бъдеш възпитан гост.
Той се усмихна добродушно и нито следа от заплаха не помрачи тона му. Едрото му лице приличаше на това на чернокож Буда, а очите бяха пълни с доброта и почуда.
— Бъди добро кученце — повтори Рузвелт.
Орсън помете пода с опашката си, усети се и спря да я размахва. Срамежливо отмести очи от Фрост, погледна ме и наклони глава на една страна.
Свих рамене.
Рузвелт пак потропа с крак по предложения стол. Макар че стана от пода, Орсън не се приближи веднага до масата.
От джоба на непромокаемата си мушама Фрост извади кучешка бисквита с формата на кокал. Вдигна я към светлината на свещите, за да може Орсън да я види по-ясно. Между огромния му палец и показалец бисквитата изглеждаше малка като украшение на амулет, но всъщност беше голяма почерпка. Рузвелт тържествено я сложи на масата пред стола, запазен за кучето.
Орсън проследи движението на ръката му с изпълнени с желание очи. Тръгна към масата, но спря. Държеше се по-неприветливо от обикновено.
Фрост извади втора бисквита. Задържа я близо да пламъка на свещите, преобръщайки я, сякаш беше изящен скъпоценен камък, после я остави на масата до първата.
Макар че тръпнеше от желание, Орсън не се приближи до стола. Срамежливо наведе глава и погледна изпод вежди нашия домакин. Това беше единственият човек, в чиито очи понякога Орсън не искаше да погледне.
Рузвелт измъкна трета бисквита от джоба на мушамата си. Поднесе я към широкия си, често чупен нос и дълбоко вдъхна аромата й.
Орсън вдигна глава и също подуши.
Фрост се усмихна мило, намигна на кучето и пъхна бисквитата в устата си. Схруска я с огромна наслада, прокара я с глътка кафе и въздъхна доволно.
Бях смаян. Не го бях виждал да прави такива неща.
— Какъв беше вкусът?
— Не беше лош. Малко като на счукано жито. Искаш ли да опиташ?
— Не, благодаря.
Орсън наостри уши и сега Рузвелт привлече цялото му внимание. Щом този висок, огромен чернокож човек искрено се наслаждаваше на бисквитите, може би имаше няколко и за всяко куче, което се стараеше усилено да ги получи.
Фрост извади още една бисквита. Поднесе я към носа си и вдъхна толкова силно, че се уплаших да не ме лиши от кислород. Примигна от наслада. Потръпна от престорено удоволствие, едва не падна в несвяст и сякаш обезумя по бисквитите.
Безпокойствието на кучето беше осезаемо. Скочи от пода, хвърли се на стола срещу мен, там, където го искаше Рузвелт, седна и протегна врат, докато муцуната му се приближи само на пет сантиметра от носа на Фрост. Двамата подушиха застрашената от изяждане бисквита.
Вместо да я пъхне в устата си, Рузвелт внимателно я сложи на масата между себе си и Орсън.
— Добро кученце.
Не бях убеден в предполагаемата способност на Фрост да общува с животните, но според мен той несъмнено беше първокласен кучешки психолог.