Това беше едно от най-озадачаващите неща, които бе казал дотогава, и аз объркано започнах да мигам.
— На почит?
— Да. Те изпитват страхопочитание към теб.
Осъзнах, че Орсън съсредоточено ме гледа, временно забравил за обещаните три бисквити.
Твърдението на Рузвелт беше не само озадачаващо, а направо налудничаво.
— Защо някой ще изпитва страхопочитание към мен?
— Заради онова, което си.
Мислите ми се стрелкаха насам-натам, въртяха се и се мятаха като лудуваща морска чайка.
— Какъв съм?
Фрост се намръщи и преди да отговори, замислено потърка лице.
— Да бъда проклет, ако знам. Само повтарям онова, което животните ми казаха.
Онова, което са ти казали животните. Чернокожият доктор Дулитъл.
Част от презрението на Боби се прокрадна и в мен.
— Важното е, че хората от Уайвърн няма да те убият, освен ако не ги принудиш и това не е единственият начин да ти затворят устата.
— Казал си на Саша, че това е въпрос на живот и смърт.
Рузвелт кимна сериозно.
— Така е. За нея и за другите. Онези негодници ще се опитат да те контролират, убивайки хората, които обичаш, докато склониш да спреш, да забравиш какво си видял и да продължиш да си гледаш живота.
— Хората, които обичам?
— Саша. Боби. Дори Орсън.
— Ще убият моите приятели, за да ми затворят устата?
— Ще ги убиват един по един, докато млъкнеш, за да спасиш останалите.
Бях готов да рискувам собствения си живот, за да разбера какво се бе случило с баща ми и майка ми и защо, но не можех да застраша живота на приятелите си.
— Това е чудовищно. Да убиват невинни…
— Ето с кого си имаш работа.
Имах чувството, че черепът ми ще се пръсне, за да освободи напрежението от безсилието.
— С кого имам работа? Нужно ми е нещо по-конкретно от хората в Уайвърн.
Фрост отпи от кафето си и не отговори.
Може би беше мой приятел и предупреждението, което ми бе отправил, щеше да спаси живота на Саша или на Боби, но изпитах желание да го ударя. Вероятно щях да го сторя — да го поваля с безмилостна серия от удари, ако съществуваше вероятност да не си строша пръстите.
Орсън бе сложил лапа на масата, но не с намерението да блъсне бисквитите на пода и да ги излапа, а за да се подпре, докато се навеждаше настрани, гледайки някъде покрай мен. Нещо в каютата зад камбуза и трапезарията бе привлякло вниманието му.
Обърнах се да проследя погледа му и видях котка. Седеше на облегалката за ръце на канапето, осветена в гръб от лампата във витрината с футболните трофеи. Изглеждаше светлосива. В сенките, закриващи муцуната, очите й блестяха в зелено и бяха изпъстрени със златисти точици.
Може би беше същата котка, която бях срещнал по хълмовете зад погребалния дом на Кърк.
23.
Котката седеше неподвижна като египетска скулптура в гробница на фараон и изглеждаше готова да прекара цяла вечност на страничната облегалка на канапето.
Макар да беше само котка, не се чувствах удобно с гръб към нея. Преместих се на стола срещу Рузвелт Фрост, откъдето виждах цялото помещение и канапето в далечния ъгъл.
— Откога имаш котка? — попитах аз.
— Не е моя. Само идва на гости.
— Мисля, че я видях по-рано тази нощ.
— Да, така е.
— Тя ли ти каза?
В гласа ми имаше нещо от пренебрежителното отношение на Боби.
— Да, с Мънгоджери разговаряхме — потвърди сериозно Рузвелт.
— Кой е този Мънгоджери?
Той посочи котката.
Името беше странно и въпреки това познато. Тъй като бях син на баща си повече по кръв, отколкото по име, ми трябваше само миг, за да се сетя за източника.
— Това е една от котките в „Книгата на стария опосум за практични котки“ от Т. С. Елиът.
— Повечето от тези котки харесват имената от книгата на Елиът.
— Тези котки?
— Новите, като Мънгоджери.
— Нови котки? — учудих се аз, опитвайки се да следя мисълта му.
Без да дава разяснения, Фрост продължи:
— Те предпочитат тези имена. Не мога да ти кажа защо, нито как са попаднали на тях. Познавам една на име Ръм Тъм Тъгър. Друга е Ръмпълтийзър. Има Корикопат и Граултайгър.
— Предпочитат? Говориш така, сякаш котките сами избират имената си.
— Ами горе-долу е така.
Поклатих глава.
— Това е изключително странно.
— След всички тези години на общуване с животните понякога и аз го намирам за странно.
— Боби Халоуей е на мнение, че твърде често са те удряли по главата.
Рузвелт се ухили.
— Той не е единственият, който мисли така. Нали знаеш, че на младини бях футболист, а не боксьор. А ти как смяташ, Крис? Размътил ми се е мозъкът?