— Изключително добър слушател — повторих аз, като се зачудих как Боби би реагирал на смахнат израз като този.
Може би преживяванията с маймуните завинаги го бяха лишили от сарказма и скептицизма. Надявах се, че не е така. Макар че промяната вероятно е основен принцип във вселената, някои неща са непреходни, включително упорството на Боби да води живот, в който има само пясък, сърф и слънце.
— Много се радвах на всички животни, които дойдоха при мен — сухо отбеляза Рузвелт, сякаш беше само ветеринар, който си спомня за кариера в животинската медицина. Протегна ръка и погали по главата Мънгоджери, сетне я почеса зад ушите. Котката се облегна на голямата му длан и започна да мърка. — Но тези нови котки, които срещам през последните две години… откриват много по-вълнуващи измерения в общуването.
Фрост се обърна към Орсън и добави:
— Убеден съм, че и ти не си по-малко интересен от котките.
Дишайки тежко и с изплезен език, Орсън придоби изражение на съвършена кучешка безучастност.
— Виж какво, куче, никога не си ме заблуждавал — увери го Рузвелт. — И след игричката ти с котката преди малко можеш да се откажеш от преструвките.
Пренебрегвайки Мънгоджери, Орсън погледна трите бисквити на масата.
— Можеш да се преструваш, че си много гладен и за теб няма нищо по-важно от тези вкусотии, но не мисля така.
Без да откъсва поглед от бисквитите, Орсън изскимтя с копнеж.
— Ти доведе тук Крис, кученце, затова защо дойде, щом не искаш да говориш?
Преди повече от две години, на Бъдни вечер, месец преди майка ми да умре, двамата с Орсън бродехме в нощта, както обикновено. Тогава кучето беше само на една година. Като малък Орсън беше жизнен и игрив, но не и свръхвъзбуден като повечето палета. Въпреки това невинаги можеше да контролира любопитството си и да се държи прилично. Стояхме на баскетболното игрище зад гимназията и аз хвърлях топката в коша. Говорех на Орсън, че Майкъл Джордан трябва да е адски доволен, задето съм роден с пигментна ксеродермия и не мога да играя на дневна светлина, когато кучето изведнъж хукна нанякъде. Повиках го няколко пъти, но той само спря и ме погледна, сетне отново побягна. Разбрах, че няма да се върне, метнах се на велосипеда и поех след него. Орсън ме въвлече в безумна гонитба — улици, алеи, през Куестър Парк, надолу към яхтклуба и накрая по доковете, към „Ностромо“. Лаеше като обезумял. Скочи право на сводестата задна палуба на яхтата и когато спрях, плъзгайки се по влажните дъски, Рузвелт вече беше излязъл и го милваше, за да го успокои.
— Ти искаш да говориш — каза Фрост. — Първия път дойде тук, за да говориш, но аз подозирам, че не ми вярваш.
Орсън седеше с наведена глава, приковал очи в бисквитите.
— Дори след две години още се страхуваш, че съм свързан с хората от Уайвърн и няма да направиш нищо, докато не си сигурен в мен.
Кучето подуши бисквитите и пак близна масата около тях, сякаш не съзнаваше, че говорят на него.
Рузвелт насочи вниманието си към мен.
— Тези нови котки идват от Уайвърн. Някои са първо поколение, първоначалните бегълци, а други са второ поколение, родени на свобода.
— Лабораторни животни ли са? — попитах аз.
— Само първото поколение. Те и потомците им са различни от другите котки. В много отношения.
— По-умни са — рекох аз, спомняйки си поведението на маймуните.
— Знаеш повече, отколкото мислех.
— Нощта беше дълга, случиха се доста неща. Колко са умни?
— Не знам как да преценя — отвърна той уклончиво. — Но са по-умни и различни и в други отношения.
— Защо? Какво са им направили там?
— Не знам.
— Как са избягали?
— И аз бих искал да узная.
— Защо не са ги изловили?
— Нямам представа.
— Не се обиждай, но не умееш да лъжеш.
— Така е — усмихна се Фрост. — Виж какво, синко, не знам нищо, освен онова, което животните ми казват. Но за теб не е здравословно да знаеш дори това. Колкото повече знаеш, толкова повече искаш да научиш, а би трябвало да се притесняваш за кучето и за приятелите си.
— Звучи като заплаха — миролюбиво отбелязах аз.
Мъжът сви огромните си рамене.
— Ако мислиш, че сътруднича с онези в Уайвърн, тогава е заплаха. Но ако вярваш, че съм ти приятел, тогава е съвет.
Исках да му вярвам, но споделях съмненията на Орсън. Трудно ми беше да допусна, че този човек е способен на коварство. Но тук, от другата страна на вълшебното огледало, трябваше да предполагам, че всяко лице е измамно.
Изнервен от кофеина, но жадуващ за още, занесох чашата си до кафеварката и пак я напълних.