— Мога да ти кажа — рече Рузвелт, — че във форт Уайвърн освен котки има и кучета.
— Орсън не е дошъл от Уайвърн.
— А откъде?
Стоях с гръб към хладилника и сърбах горещото кафе.
— Един от колегите на мама ни го даде. Тяхната кучка родила много палета и искаха да им намерят дом.
— Колега на майка ти от университета ли?
— Да. Професор от „Ашдън“.
Фрост ме зяпна, без да каже нищо, и облак на състрадание премина по лицето и помрачи очите му. Имах чувството, че чува грохота на апокалиптична буря и всички мълнии ще се изсипят върху главата ми.
— Какво има? — попитах аз обезпокоен.
Рузвелт отвори уста да отговори, после размисли и запази мълчание. Изведнъж ми се стори, че отбягва погледа ми. И двамата с Орсън се вторачиха в проклетите кучешки бисквити.
Котката обаче наблюдаваше мен.
Дори ако котка, изработена от чисто злато, с очи от скъпоценни камъни, мълчалив пазач на пирамида, намираща се дълбоко под море от пясък, изведнъж оживееше пред очите ми, нямаше да бъде по-загадъчна от тази.
— Да не мислиш, че Орсън е дошъл от Уайвърн? — обърнах се към Фрост. — Защо колегата на майка ми ще я лъже?
Той поклати глава, сякаш нямаше представа, но всъщност много добре знаеше.
Бях отчаян от начина, по който Рузвелт маневрираше между откровенията и тайните си. Не разбирах играта му и не можех да проумея защо ту споделяше нещо, ту млъкваше.
Котката продължаваше да ме гледа със загадъчните си очи. Пламъкът на свещите потрепваше. Влажният въздух се насити с тайнственост, осезаема като тамян.
— Липсва ти само кристална топка, сребърни халки на ушите и кърпа на главата, за да заприличаш на циганка гадателка — отбелязах аз.
Фрост не ме удостои с поглед.
Върнах се на стола си до масата и се опитах да използвам малкото, което знаех, за да го предизвикам да повярва, че знам повече. Може би щеше да се поотпусне и да разкрие тайните си, ако успеех да го убедя, че разполагам с повече информация.
— В лабораториите на Уайвърн не е имало само котки и кучета, а и маймуни — подхвърлих аз.
Рузвелт не каза нищо. Продължаваше да отбягва погледа ми.
— Знаеш ли за маймуните? — не мирясвах аз.
— Не — отговори той, но отмести очи от бисквитите и погледна монитора на камерата за наблюдение.
— Предполагам, че заради маймуните от три месеца закотвяш яхтата си извън яхтклуба.
Осъзнавайки, че се издал, като е погледнал към монитора, когато споменах за маймуните, той отново насочи вниманието си върху кучешките бисквити.
В залива отвъд яхтклуба имаше само сто места за закотвяне, които бяха много скъпи. Беше ненужно и неудобно да пътуваш всяка вечер дотам. Рузвелт бе взел под наем мястото от Дитер Гесел, рибар, чийто траулер бе закотвен по-нататък по северния ръкав на залива, при останалите рибарски лодки. Дитер бе запазил мястото си за деня, в който ще се пенсионира и ще си купи яхта за разходки. Според слуховете Фрост плащаше пет пъти повече, отколкото даваше Дитер.
До този момент не го бях питал за това, защото не беше моя работа.
— Всяка вечер местиш „Ностромо“ и спиш там — продължих аз. — С изключение на тази вечер, докато чакаше мен. Хората мислеха, че ще си купиш втора яхта, нещо по-малко, само за развлечения. Когато не го стори, те си казаха: „Ами старият Рузвелт е малко ексцентричен. Нали разговаря с животните.“
Той мълчеше.
Двамата с Орсън изглеждаха толкова силно заинтригувани от трите кучешки бисквити, че всеки момент очаквах някой от тях да наруши дисциплината и да ги излапа.
— След случилото се тази вечер мисля, че знам защо ходиш да спиш там — продължих аз. — Смяташ, че е по-безопасно. Защото маймуните може би не плуват добре или това не им харесва.
— Добре, куче, макар че не искаш да ми говориш, можеш да излапаш бисквитите — каза Рузвелт, сякаш не ме беше чул.
Орсън впери поглед в инквизитора си, търсейки потвърждение.
— Хайде, яж — подкани го Фрост.
Кучето ме погледна недоверчиво, все едно ме питаше дали разрешението на Рузвелт е номер.
— Той е домакинът — рекох аз.
Орсън лапна първата бисквита и доволно я схруска.
Най-после насочвайки вниманието си към мен, с очи, все още изпълнени с онова озадачаващо състрадание, Фрост каза:
— Хората, участващи в проекта в Уайвърн… може да са имали добри намерения. Поне някои от тях. И мисля, че от работата им можеше да излезе нещо добро. — Той отново протегна ръка и погали котката, която се отпусна при допира му, макар че не отмести пронизващите си очи от мен. — Но тази история има и тъмна страна. Много тъмна. От онова, което ми казаха, маймуните са само едно от нейните изражения.