— Нима има и нещо друго?
Рузвелт дълго ме гледа мълчаливо. Орсън изяде втората бисквита. Когато най-после Фрост заговори, гласът му беше по-тих от всякога.
— В онези лаборатории е имало не само котки, кучета и маймуни.
Не знаех какво има предвид, но рекох:
— Подозирам, че не говориш за морски свинчета или бели мишки.
Той отмести очи от мен и се вторачи в нещо далеч отвъд каютата на яхтата си.
— Ще настъпят много промени.
— Казват, че промяната е хубаво нещо.
— Понякога да, понякога не.
Орсън изяде и третата бисквита. Рузвелт стана, взе котката, притисна я до гърдите си и я погали. Изглежда се опитваше да реши дали да разказва още.
— Уморен съм, синко. — Тонът му вече не беше откровен, а загадъчен. — Отдавна трябваше да съм в леглото. — Помолиха ме да те предупредя, че приятелите ти ще бъдат в опасност, ако не се откажеш от тази история и продължиш да разпитваш.
— Котката ли те помоли да ме предупредиш?
— Точно така.
Станах и усетих, че яхтата се люлее. За миг ми се зави свят и се хванах за облегалката на стола, за да запазя равновесие.
Този физически симптом беше съпътстван и от душевен смут и контролът ми върху реалността ставаше все по-слаб. Имах чувството, че се въртя на повърхността на водовъртеж, който бързо ще ме засмуче надолу, докато стигна до дъното на фунията и се озова не в приказната страна на магьосника от Оз, а на Уаймеа Бей, Хавай, обсъждайки с Пиа Клик превъплъщението.
— А котката, Мънгоджери… тя не е съюзник на хората в Уайвърн, така ли? — попитах.
— Избягала е от тях.
Орсън облиза муцуна, за да се увери, че не са останали скъпоценни трохи от бисквитите, скочи от стола и застана до мен.
— По-рано тази вечер чух да описват проекта в Уайвърн като апокалипсис… края на света.
— Светът, който познаваме.
— Наистина ли вярваш в това?
— Може да стане и така. Но вероятно, когато всичко се успокои, ще има повече добри промени отколкото лоши. Краят на света, който познаваме, не означава задължително краят на света изобщо.
— Кажи го на динозаврите след сблъсъка на земята с кометата.
— И аз се страхувам понякога — призна той.
— Щом се страхуваш толкова много, че всяка нощ отиваш да спиш в пристанището на рибарите и ако наистина мислиш, че онова, което правят в Уайвърн, е опасно, защо не напуснеш Мунлайт Бей?
— Мислил съм по този въпрос. Но бизнесът ми е тук. Животът ми е тук. Пък и как бих могъл да избягам? Само ще спечеля малко време. Накрая никъде няма да бъде безопасно.
— Мрачна прогноза.
— Да.
— И все пак, не изглеждаш потиснат.
Носейки котката на ръце, Рузвелт ни поведе навън.
— Винаги съм бил в състояние да се справя с онова, което ми подхвърли животът, синко. И с хубавото, и с лошото, стига да е било поне интересно. Господ ме благослови с пълноценен и разнообразен живот. Единственото, от което наистина се страхувам, е скуката. — Излязохме от каютата и се озовахме в лепкавата прегръдка на мъглата. — Тук, в бижуто на Централното крайбрежие, нещата ще станат страшни, но каквото и да се случи, със сигурност няма да е скучно.
Фрост приличаше на Боби Халоуей повече, отколкото предполагах.
— Ами… благодаря за съвета.
Седнах на защитната преграда на палубата, провесих крака и скочих на кея. Орсън ме последва.
Голямата синя чапла бе изчезнала. Мъглата се стелеше на талази около мен, черните води се плискаха под яхтата и всичко останало беше неподвижно като мъртвешки сън.
Направих няколко крачки към подвижния мост, когато Рузвелт ме повика:
— Ей, момче!
Спрях и се обърнах.
— Безопасността на приятелите ти е изложена на риск. Както и твоето щастие. Повярвай, не ти трябва да знаеш повече за тази история. Имаш си достатъчно проблеми… с начина, по който си принуден да живееш.
— Нямам никакви проблеми — уверих го аз. — Само някои предимства и неудобства в сравнение с повечето хора.
Кожата му беше толкова черна, че можеше да бъде мираж в мъглата, игра на сенки. Котката, която държеше, не се виждаше. Блестяха само очите й като безплътни, загадъчни ярки зелени орбити, носещи се във въздуха.
— Само някои предимства… Наистина ли вярваш в това? — попита Рузвелт.
— Да — отговорих аз, макар че не бях сигурен дали го вярвам, защото е истина, или защото цял живот си бях внушавал, че е така. През повечето време реалността е такава, каквато сам си я правиш.
— Ще ти кажа още нещо — добави той. — Защото може да те убеди да се откажеш от всичко това и да си гледаш живота.
Зачаках.
Най-после, малко тъжно, Фрост каза:
— Причината, поради която повечето от тях не искат да ти сторят зло и предпочитат да се опитат да те контролират, убивайки приятелите ти, и изпитват страхопочитание от теб, е защото знаят коя беше майка ти.