В дясната си ръка Стивънсън стискаше огромен пистолет. Макар че не бе заел позиция за стрелба, той не държеше оръжието небрежно. Дулото беше насочено към Орсън, който бе на две крачки пред мен и стоеше във външния кръг светлина, докато аз останах в сенките.
— Искаш ли да отгатнеш в какво настроение съм? — попита Стивънсън и спря на не повече от десет крачки от мен.
— Лошо — осмелих се да кажа аз.
— Не съм в настроение да се будалкат с мен.
Сякаш не беше той. Гласът му беше познат и тембърът и акцентът — непроменени, но сега звучеше твърдо. Обикновено речта му се лееше като поток — спокоен, топъл и уверен — и човек сякаш се носеше по него, но сега потокът беше бърз, буен и леден.
— Не се чувствам добре — добави той. — Изобщо не се чувствам добре. Всъщност съм адски скапан, повече от това няма накъде. Разбираш ли?
Макар че не го разбирах напълно, кимнах.
— Да, разбирам.
Орсън беше неподвижен като бронзова скулптура и не откъсваше очи от пистолета.
Болезнено съзнавах, че в този час яхтклубът е безлюден. Служителите в административната сграда идваха едва в шест часа. Само петима собственици на яхти, с изключение на Рузвелт Фрост, живееха на плавателните си съдове и несъмнено спяха. Пристанището беше пусто като гранитните редици от паметни плочи в гробището на „Свети Бернадет“.
Мъглата заглушаваше гласовете ни. Едва ли някой можеше да чуе разговора ни и да се притече на помощ.
Без да изпуска Орсън от погледа си, Стивънсън се обърна към мен:
— Не мога да получа онова, което ми е необходимо, защото дори не знам какво е то. Не е ли отвратително?
Усетих, че този човек всеки миг можеше да рухне психически и едва се държи. Беше изгубил благородния си вид. Дори хубостта му беше помрачена, чертите на лицето му бяха сгърчени и променени до неузнаваемост от някакво силно безпокойство.
— Чувствал ли си някога празнота, Сноу? Толкова всеобхватна, че или трябва да я запълниш, или ще умреш. Но не знаеш къде е, нито с какво, за Бога, да я запълниш.
Сега вече не разбирах нищо, но останах сериозен и състрадателно кимнах.
— Да. Това чувство ми е познато.
Челото и страните му бяха влажни, но не от въздуха, а от лепкава, мазна пот. Лицето му беше толкова неестествено бяло, че мъглата сякаш струеше от него.
— Обзема те нощем — каза той.
— Да.
— Обзема те по всяко време, но най-лошо е нощем. — Лицето му се изкриви от отвращение. — Но какво е това проклето куче?
Ръката, в която държеше пистолета, застина и ми се стори, че пръстът му се сви около спусъка.
Орсън оголи зъби, но нито помръдна, нито издаде звук.
— Кръстоска между лабрадор и още някаква порода — побързах да кажа аз. — Добро куче е. Не би сторило зло никому.
Гневът на Стивънсън се засили без видима причина.
— Само лабрадор и още някаква порода, а? И още как. Нищо не е само онова, което изглежда. Не и тук. Не и сега. Вече не.
Хрумна ми да бръкна в джоба на якето си и да извадя пистолета. Държах велосипеда с лявата ръка. Дясната беше свободна и оръжието беше в десния ми джоб.
Но макар че не бе на себе си, Стивънсън все пак беше ченге и сигурно щеше да реагира светкавично на всяко заплашително движение. Не вярвах много на странното твърдение на Рузвелт Фрост, че някой изпитва страхопочитание към мен. Дори да оставех велосипеда да падне, за да отвлека вниманието му, Стивънсън щеше да ме застреля, преди да успея да измъкна пистолета.
Пък и не бих извадил оръжие срещу шефа на полицията, освен ако нямах друг избор. И ако го застрелях, това щеше да бъде краят и за мен.
Стивънсън рязко обърна глава, отмествайки поглед от Орсън. Пое дълбоко въздух, после започна да диша припряно като хрътка, следваща миризмата на плячката си.
— Какво е това?
Луис Стивънсън явно имаше по-остро обоняние от мен, защото едва сега усетих, че почти неосезаемият бриз е донесъл лек полъх от вонята на разлагащото се под главния кей морско същество.
Стивънсън се държеше доста странно и без това, но сега като че ли съвсем се побърка. Напрегна тяло, прегърби рамене, протегна врат и вдигна лице към мъглата, сякаш вкусваше мириса й на гнило. Очите горяха трескаво на бледото му лице. Заговори не с професионалния интерес на ченге, а с нетърпеливо, нервно любопитство, в което имаше нещо перверзно.
— Какво е това? Усещаш ли онази миризма? На труп е, нали?
— Има нещо под пристана — потвърдих аз. — Предполагам, че е риба.
— Нещо мъртво и разлагащо се. Има нещо възбуждащо в този мирис, нали? — Той сякаш се накани да оближе устни. — Да. Да. Наистина има интересен привкус.