Или въздухът в патрулната кола ставаше все по-задушен, или ми се догади от мисълта, че дишам един и същи въздух със Стивънсън. Устата ми се изпълни с вкус на метал, сякаш смучех монети. Стомахът ми се сви и сякаш ледена ръка сграбчи сърцето ми.
Не разбирах защо ченгето разголва изтерзаната си душа пред мен, но имах предчувствието, че тази изповед е само прелюдия към ужасно откровение, което ще пожелая никога да не бях чувал. Исках да му затворя устата, преди да е споделил последната си тайна, но разбирах, че той е принуден насила да ми разкаже тези отблъскващи фантазии — вероятно защото бях първият, пред когото се бе осмелил да се разкрие. Нямаше друг начин да го накарам да млъкне, освен да го убия.
— После — продължи той с изпълнен с копнеж шепот, който щеше да ме преследва насън до края на живота ми, — сънищата се съсредоточиха върху внучката ми, Ребека. Тя е на десет години. Хубаво момиченце. Слабичко и много хубаво. Какви неща само й правя насън! Бедна ти е фантазията. Такава безмилостна бруталност! Такава изтънчена зла изобретателност. И когато се събудя, аз съм в състояние на нещо повече от възторг. Екстаз. Опиянение. Лежа в леглото до съпругата си, която спи, без да подозира какви ужасни мисли ме обсебват, и кипя от енергия и от убеждението, че онази абсолютна свобода е постижима за мен винаги, когато пожелая да се възползвам от нея. По всяко време. Следващата седмица. Утре. Веднага.
Мълчаливото лаврово дърво над главите ни заговори и сякаш десетки заострени зелени езичета затрептяха от голямата тежест на кондензираната мъгла. Сепнах се от внезапното барабанене на едрите капки, които се посипаха върху колата, и изпитах облекчение, че струйките по предното стъкло са само вода, а не кръв.
Стиснах пистолета в джоба на якето. След онова, което Стивънсън ми бе разказал, не можех да си представя, че ще ме пусне да изляза жив от колата. Размърдах се леко на седалката. Първото от няколкото незабележими движения, които не биваше да предизвикват подозрителността му, но щяха да ми позволят да го застрелям през джоба на якето, без да изваждам пистолета.
— Миналата седмица — прошепна шефът на полицията, — Кира и Ребека дойдоха на вечеря у нас и аз не можах да откъсна очи от момиченцето. Погледнех ли я, представях си я гола, както в сънищата ми. Толкова слаба. Крехка. Уязвима. Възбудих се от уязвимостта, от нежността, от слабостта й и се наложи да прикривам състоянието си от Кира и Ребека. От Луиза. Исках… Изпитвах потребност…
Внезапното му ридание ме стресна. Отново го завладяха вълни на тъга и отчаяние. Неестествените му потребности и извратени желания бяха удавени от този прилив на мъка и самоненавист.
— От една страна, искам да се самоубия, но това желание е незначително и слабо, частица от човека, който бях преди. Хищникът, в който се превърнах, никога няма да се самоубие. Твърде е жизнен.
Той сви лявата си ръка в юмрук и я захапа ожесточено, до кръв. Хапеше и сподавяше най-изтерзаните ридания, които бях чувал.
У този нов човек, в който се бе превърнал Луис Стивънсън, нямаше и следа от предишното спокойно и уравновесено поведение, което винаги го бе правило внушаваща доверие фигура, символ на власт и справедливост. Не и тази нощ, в това потиснато настроение, което го измъчваше. Той непрестанно трепереше под напора на силните чувства, които го смазваха.
Страхът ми от Стивънсън намаля и отстъпи място на съжаление. Едва не протегнах ръка да го потупам успокоително по рамото, но се въздържах, защото усетих, че чудовището, което слушах до преди миг, не беше нито победено, нито дори оковано във вериги.
Той престана да хапе юмрука си и се обърна към мен. Лицето му беше изкривено от такава неизмерима душевна мъка, че извърнах очи.
Стивънсън също отмести поглед и отново се вторачи в предното стъкло. От лавровото дърво се процеждаха ситни капчици мъгла. Риданията на Стивънсън утихнаха и той отново беше в състояние да говори.