— От миналата седмица търся извинения да не посещавам Кира и да не бъда около Ребека. И понякога, късно нощем, когато изпадна в това проклето настроение и почувствам студенина и празнота отвътре, че ми идва да крещя, без да спирам, мисля, че начинът да я запълня и да спра ужасното глождене в стомаха ми… е да извърша онова, което ми доставя удоволствие в сънищата. И наистина ще го направя. Рано или късно. — Сега вълната от емоции на вина и угризения се превърна в тиха, но демонична радост. — Ще го правя отново и отново. Търся момиченца на възрастта на Ребека. Девет-десетгодишни, слаби и хубави като нея. Ще бъде по-безопасно да започна с някоя, която няма връзка с мен. По-безопасно, но не по-малко задоволяващо. Ще се почувствам добре. Силата и унищожението ще скъсат всички окови, които ме ограничават. Ще разрушат стените и най-сетне ще бъда абсолютно свободен. Ще хапя момиченцата до забрава. В сънищата си ближа кожата им. Има солен вкус. После ги хапя и усещам как писъците им вибрират в гърлата им.
Макар че светлината беше слаба, виждах ясно маниакалния пулс, който туптеше в слепоочията му. Мускулите на челюстта изпъкнаха и ъгълчетата на устата му потрепваха от вълнение. Приличаше по-скоро на животно, отколкото на човек — или на нещо по-низше и от двете.
Стиснах пистолета толкова силно, че ме прониза болка, която стигна чак до рамото. Веднага осъзнах, че пръстът ми е обвил спусъка и има опасност, без да искам, да стрелям, макар още да не бях в положение да се прицеля в Стивънсън. С големи усилия успях да отместя пръст от спусъка.
— Какво те направи такъв? — попитах аз.
Той обърна глава към мен и мимолетната животинска светлина отново проблесна в очите му. Погледът му беше мрачен и убийствен.
— Малък куриер — загадъчно каза Стивънсън. — Момче, което не искаше да умира.
— Защо ми разказваш сънищата си?
— Защото, тъпо копеле такова, трябва да ти дам ултиматум. И искам да разбереш колко сериозно е положението ти и колко опасен съм аз. Няма какво да губя и ще ми достави огромно удоволствие да те изкормя, ако се стигне дотам. Има други, които не биха те докоснали…
— Заради онова, което беше майка ми?
— Вече знаеш и това?
— Но не и какво означава. Каква роля е играла майка ми във всичко това?
— Има други, които не биха те докоснали. Искат да спрат и мен. Но аз трябва да го сторя. Продължаваш ли да си пъхаш носа в тази работа, ще ти разбия черепа, ще извадя мозъка и ще го хвърля в залива за храна на рибите. Мислиш, че няма да го направя ли?
— Вярвам, че ще го направиш — искрено отговорих аз.
— Ти написа книга, която стана известна, и може да накараш хората от пресата да те изслушат. Ако се обадиш тук-там и се опиташ да мътиш водата, първо ще спипам онази кучка, дисководещата. Ще сторя невъобразими неща с нея.
Намекът му за Саша ме вбеси, но страхът ме накара да запазя мълчание.
Стана ми ясно, че предупреждението на Рузвелт Фрост наистина е било само съвет. Думите на Стивънсън бяха истинската заплаха, която Рузвелт, твърдейки, че е разговарял с котката, ме бе предупредил да очаквам.
Лицето на ченгето вече не беше бледо, а зачервено, сякаш в мига, в който бе решил да се отдаде на психопатските си желания, студените и празни пространства в него се бяха изпълнили с огън.
Той протегна ръка към таблото и изключи отоплението.
Нямаше съмнение, че до следващия залез Стивънсън щеше да похити някое момиченце.
Вече бях успял да насоча оръжието си през джоба към него и можех по-спокойно да настоявам за отговори.
— Къде е тялото на баща ми?
— Във Форт Уайвърн. Ще му правят аутопсия.
— Защо?
— Не е необходимо да знаеш. Но за да сложа край на този твой кръстоносен поход, поне ще ти кажа, че ракът го уби. Вид рак. Няма на кого да отмъщаваш, както говореше на Анджела Фериман.
— Защо да ти вярвам?
— Защото мога да те убия толкова лесно, колкото и да ти отговарям. Тогава защо да лъжа?
— Какво става в Мунлайт Бей?
Шефът на полицията се ухили като луд за връзване и сякаш перспективата за бедствие го зарадва. Изправи рамене, изпъчи се и рече:
— Целият град се носи като с влакче на ужасите право към ада и пътуването ще бъде невероятно.
— Това не е отговор.
— Няма да ти кажа нищо повече.
— Кой уби майка ми?
— Беше злополука.
— До тази нощ и аз мислех така.
Злобната му усмивка, тънка като острие на бръснач, се разшири.
— Добре. Ще научиш още нещо, щом настояваш. Майка ти беше убита, точно както подозираш.
Сякаш воденичен камък затисна сърцето ми.
— Кой я уби?
— Самоуби се. Карала е колата със сто и петдесет километра в час и се е блъснала в моста. Нямаше механична повреда. Педалът за газта не беше блокирал. Това беше история за прикритие, която съчинихме.