— Лъжеш, негоднико.
Стивънсън бавно облиза устни.
— Не те лъжа, Сноу. И знаеш ли какво? Ако преди две години знаех какво ще се случи с мен и колко много ще се промени всичко, с радост щях да убия майка ти. Заради ролята, която играеше в тази история. Щях да я заведа някъде, да изтръгна сърцето й, да напълня дупката в гръдния кош със сол и да я изгоря на клада — всичко, което правиш, за да се увериш, че една вещица е мъртва. Защото има ли разлика между стореното от нея и проклятието на вещица? Наука или магия? Какво значение има, щом резултатът е един и същ? Но тогава не знаех какво предстои, а тя знаеше, затова ми спести неприятностите и се блъсна с висока скорост в бетонна стена, дебела петдесет сантиметра.
Изпитах пристъп на гадене, защото чувах в гласа му истината толкова ясно, сякаш я произнасяше. Разбирах само отчасти думите му, но и това беше твърде много.
— Няма за какво да отмъщаваш, урод такъв. Никой не е убил родителите ти. Всъщност, ако погледнеш от една страна, майка ти е виновна и за своята, и за смъртта на баща ти.
Затворих очи. Не можех да го гледам не само защото изпитваше удоволствие от факта, че майка ми е умряла, но и защото явно намираше смъртта й за справедлива.
— А сега искам да допълзиш обратно под камъка си и да стоиш там. Изживей остатъка от живота си. Няма да ти позволим да разгласиш случая. Ако светът разбере какво става тук и новината излезе извън Уайвърн, властите извън града ще поставят под карантина цялата околност. Ще ни изолират, ще убият всички, ще изгорят сградите, ще отровят птиците, койотите и домашните котки и после вероятно няколко пъти ще бомбардират мястото за всеки случай. Но всичко това ще бъде безполезно, защото бедствието вече се е разпространило извън очертанията на този район и е стигнало до другия край на континента, дори по-нататък. Ние сме първоначалният източник и тук последиците са по-забележими и се развиват по-бързо, но сетне ще продължат да се разнасят без нас.
Отворих очи и видях, че Стивънсън е вдигнал пистолета и ме държи на прицел. Дулото беше на по-малко от пет сантиметра от лицето ми. Единственото ми предимство беше, че той не знае за оръжието в джоба ми, но щях да имам полза от това само ако съумеех пръв да натисна спусъка.
Опитах се да споря с него, макар да съзнавах, че е безсмислено — вероятно защото спорът беше единственото, с което можех да отвлека мислите си от онова, което Стивънсън бе разкрил за майка ми.
— Но само преди няколко минути ти каза, че няма за какво да живееш. Каквото и да става тук, може би, ако получим помощ…
— Бях в настроение — грубо ме прекъсна той. — Не чу ли какво ти казах, урод такъв? Казах ти, че съм в отвратително настроение. Но сега съм в друго настроение. По-добро. Готов съм да приема онова, в което се превръщам, вместо да се опитвам да се съпротивлявам. Промяна, приятелче. За това става дума. Страхотна промяна. Всичко се променя. Завинаги и необратимо. Идва нов свят — зашеметяващ.
— Но ние не можем…
— Ако наистина разкриеш загадката и кажеш на света, само ще подпишеш смъртната си присъда. Ще убиеш оная сексапилна кучка, дисководещата, и всичките си приятели. А сега слез от колата, качи се на велосипеда си и замъкни мършавия си задник вкъщи. Погреби пепелта, която Санди Кърк ще ти даде. После, ако не можеш да се примириш, че не знаеш повече и ако проявяваш любопитство, отиди на плажа за няколко дни и поработи върху тена си.
Не можех да повярвам, че ме пуска да си отида.
— Кучето ще остане с мен — добави той.
— Не.
Стивънсън замахна с пистолета.
— Изчезвай.
— Кучето е мое.
— Не е на никого. Точка по въпроса.
— Какво ще правиш с него?
— Ще ти дам един урок. Ще го закарам в общинския гараж. Там има машина за стърготини. За смилане на клони.
— Няма да стане.
— Ще го прострелям в главата…
— Не.
— Ще го хвърля в машината…
— Веднага го пусни.
— Ще изсипя в чувал пихтията, която ще излезе от другия край, и ще я хвърля пред къщата ти като напомняне, че трябва да си траеш.
Вторачвайки се в него, разбрах, че Стивънсън не само се е променил, а изобщо не е същият. Беше съвсем различен. Някой, роден от предишния Луис Стивънсън като пеперуда от какавида, само че този път процесът беше обратен: пеперудата бе влязла в какавидата, а червеят се беше показал навън. Тази кошмарна метаморфоза се бе извършвала известно време, но бе стигнала крайната си фаза пред очите ми. Шефът на полицията, когото познавах преди, беше изчезнал завинаги. Съществото, което сега предизвиквах очи в очи, беше управлявано само от потребност и желание, неподвластно на съвестта, вече неспособно да ридае, както бе направило само преди няколко минути, и смъртоносно като най-свирепото чудовище.