— Защо да не бомбардираме Юпитер с атомни бомби? При тази гравитация и площ все ще ги улучим.
— Минаваха ни през ум и такива мисли — усмихна се едва-едва Бърнам. — Но атомните бомби само ще разкъсат атмосферата. Дори и да можем да проникнем през нея, просто разделете повърхнината на колоса на зоната от поражението на една бомба и ще разберете колко години трябва да бомбардираме Юпитер, за да постигнем някакъв по-значим успех. Юпитер е огромен! Никога не го забравяйте! — пурата на учения угасна, но той не понечи да я запали, продължи да говори с все същия тих и изпълнен с напрежение глас: — Не, не можем да атакуваме юпитерианците на планетата им. Трябва да ги чакаме да излязат… излязат ли, ще ни превъзхождат по численост. Ужасно превъзходство… така че ще трябва да вземем връх в науката.
— Но — запъна се Орлов и в гласа му затрепери ужас, — как да знаем предварително какво ще направят?
— Не можем да знаем. Трябва да правим всичко, което е по силите ни и да се надяваме на най-доброто. Но има едно нещо, което със сигурност знаем, че те ще постигнат. Силовите полета. Не могат да се справят без тях. И ако те ги усвоят, ние трябва да направим същото. Това е въпросът, който се опитваме да разрешим тук. Те няма да ни осигурят победа, но без тях неминуемо ще претърпим поражение. Сега знаете защо са ни нужни пари… и дори нещо много повече. Ние искаме самата Земя да се захване с работа. Тя трябва да предприеме стремителна кампания за научно въоръжение и да я направлява във всяко едно отношение. Разбирате ли?
— Бърнам, аз съм с вас… — скочи Орлов, — … сто процента с вас. Можете да разчитате на мен във Вашингтон.
Неговата искреност не би могла да бъде подложена на съмнение. Бърнам сграбчи протегната му ръка и я стисна. В този миг вратата се отвори и в кабинета връхлетя дребен чевръст мъж.
Речта на Едуард Просър беше бърза и насечена, отправена предимно към Бърнам:
— Откъде изникна? А аз се опитвам да се свържа с теб. Секретарят каза, че те няма. И след пет минути се пръкваш цял-целеничък. Не разбирам как става така — той се насочи стремително към бюрото си.
— Ако ти остане време, докторе, можещ да поздравиш комисаря по колониалните въпроси Орлов — засмя се Бърнам.
Доктор Едуард Просър се завъртя на палци като балерина и огледа землянина два пъти от горе до долу:
— Новичкият, а? И ние получаваме ли някакви пари? Трябва да получим. Откога работим на мускули. За онова нещо може и да не ни трябват. Зависи — той се върна отново до бюрото си.
Орлов изглеждаше малко смутен, но Бърнам му намигна окуражително и той едва тогава отправи към Просър продължителен, студен поглед през монокъла си.
Просър измъкна стремглаво бележник с черна кожена подвързия от едно чекмедже в бюрото си. После се хвърли върху въртящия се стол и започна да се движи с него наоколо.
— Радвам се, че дойде, Бърнам — запрелиства той бележника. — Имам да ти показвам нещо. И на комисаря Орлов.
— Защо ни накара да те чакаме? — настоя да разбере преди всичко Бърнам. — Къде беше?
— По работа! Заровил се бях в работа като свиня в бунище! — Доктор Просър вдигна поглед и малкото му, набръчкано лице направо засия от удовлетворение. — Не съм спал три денонощия. Но изведнъж всичко започна да се подрежда. Пасна си като ребус. Никога не съм виждал такова нещо. Даде ни надежда, казвам ви.
— Вие сте създали плътни силови полета, каквато беше и целта ви?! — въодушеви се моментално Орлов.
— Не, не е така — реагира бързо Просър. — Нещо друго. Тръгвайте с мен — той погледна часовника си и скочи от стола. — Имаме половин час. Да вървим.
Навън ги очакваше малка самоходна машина с електродвигател. Просър говореше разпалено, докато набираха скорост по ската към дълбините на станцията:
— Теория! Теория! Дяволски важна е теорията. Възложете някакъв проблем на един техничар и ще видите как ще се оплете. Пропилян човешки живот. И доникъде няма да стигне. Само ще се лута напосоки. Истинският учен работи с теория. Накрая оставя математиката да разреши проблемите. — Ученият преливаше от самодоволство.
Спряха на площадката пред една голяма, двукрила врата. Просър скочи от самохода, докато другите двама мъже го последваха с по-спокойна крачка.
— Оттука! Оттука! — отвори той вратата и ги поведе първо по коридора, а после нагоре по тясна стълба, която се виеше покрай стената на триетажно помещение.
На две нива под тях Орлов забеляза кварцово-стоманената елипса на атомния генератор, от който излизаха множество тръби. Той побърза да нагласи монокъла си, за да проследи суетнята долу. Пред командния пулт, осеян с различни скали, седеше мъж със слушалки. Той погледна нагоре и помаха за поздрав. Просър помаха в отговор и се усмихна.