— Ама вчера не стана работата… Качих едно девойче, викам си, гот ще си изкараме. Рада се казваше… Бирата не й хареса, познавач с пола… Нито сага за древни битки й се слушаше… дева-воин, хмък! — капитанът мрачно потърка тила си и се нацупи.
— Рада ли? — възкликна Виктор.
— Ъхъ, така се представи… Абе защо красивите момичета не си седят по къщите, а? Изровила отнякъде един ми ти меч като от Мамаев курган11 и тръгнала да обикаля… Авантюристка.
„Не си издържала, значи, дъще на Конам! Тесен ти се е видял татковият ресторант… Може пък и аз да съм те предизвикал, досърбяла те е душата за геройства…“
— Хайде да почистя малко, бива ли? — предложи Тиел. Като че ли споменаването на Рада хич не й допадна.
— Уважавам! — цъфна в усмивка капитанът. — Ама каква си сладурана! Тиел, ако Витя вземе да те обижда, идвай при мен! Ами… ние ще излезем на палубата да не ти пречим…
Той подхвана малко буренце от пода и тръгна да излиза, но Тиел го спря със заповеднически глас:
— Първо ми донесете две кофи вода, метла и парцали!
— Вода… ей-сегичка… ама парцали…
Тиел посочи купа мръсни дрехи:
— Кое от това ще носиш още?
Речникът почеса брадичка, разглеждайки една поокъсана риза, обгорена на места, безнадеждно лекьосана и сплескана с блажна боя.
— Тази надали… вземай! Чистотата иска жертви!
Откопчиха се едва след десет минути — след като донесоха вода, преместиха масата и тясната койка. Когато Тиел им позволи да излязат, капитанът боязливо се озърна към рубката и поклати глава:
— Не, аз съм с две ръце за всякаква хигиена… ама толкова безкомпромисно… Е, ще пийнем ли за срещата?
Виктор кимна. Разположиха се на носа на корабчето — по-далеч от пристройката, от която се донасяше грохот и ръмжене, сякаш не крехко момиче чистеше помещението, а пияни войници щурмуваха женски манастир и даже вече празнуваха победата.
Виктор понечи да изплакне чашата, но се отказа, когато видя, че от насрещния шлеп някакво джудже с вид на университетски преподавател се изпика право зад борда.
Бирата бе малко топла, но пък силна, гъста и вкусна. Чукнаха се и пиха.
— Може ли все пак да ти викам Николай?
— Става — съгласи се добродушно Еленелдил. — Само недей да ме наричаш Ник… мразя… — той бързо наля още бира. — Хубаво е тук, нали?
— Да, бива — предпазливо потвърди Виктор.
— Отдавна ли си дошъл от Опакото?
— От три дни.
— О! Това трябва да се полее!
Виктор реши, че ако беше казал друг срок — седмица или месец, реакцията на капитана би била същата. Пийнаха пак.
— Ами ти, Коля?
— Три години вече станаха. Почти — Николай разкопча шлифера и Виктор най-сетне съобрази защо го носи. Капитанът бе облечен само в просторни боксерки. — Ех, все не става да се поизпека на слънце. Все в каютата кисна. Искаш ли? — предложи една грубо свита цигара на госта си.
— Не, благодаря.
— Напразно, напразно… — Николай запали и жадно вдъхна дима. Сладникаво замириса на марихуана.
— И как я караш тук, Коля?
— В смисъл?
— Как живееш? Не тъгуваш ли за оттатък?
Капитанът изсумтя:
— Я, па ти! Ако искаш да знаеш, аз всичко това наоколо знаеш ли откога го мечтая, а? Онази… Опака страна, знаеш ли, че ми беше като рибешка кост в гърлото! Вярваш ли, не ли, ама за този свят бях готов да умра!
— Сериозно?
— Тъй де! Какво съм забравил оттатък! Изпотрябвало ми е! Бачках програмист, само си развалях зъркелите пред монитора. Само от едно ми почиваше душата — фентъзи да почета или с аверите да се забием в гората за ролева игра… И знаеш ли — ама хич не съм се съмнявал, че има, има такъв свят! Истински! С елфи, с джуджета, с магия!
— Значи, имал си късмет…
Николай доля чашите:
— Иска ли питане! Ти какво, да не искаш да кажеш, че не си мечтаел да се озовеш тук?
— Не. И фентъзи съм чел рядко, само ако нямаше какво друго. Не вярвах в елфи, ще прощаваш.
— Странно — поклати глава капитанът. — Обикновено тук попадат тези, които Опакото не ги кльопа. Знаеш ли, ти си искал да дойдеш тук. Само че не си го осъзнавал, не си разбирал къде ти е щастието!
Виктор сви рамене. От рубката се появи Тиел, неодобрително ги изгледа и плисна зад борда кофата — водата бе почти черна.
— Не, аз наистина съм с късмет — продължи Николай. — И много се радвам, че така стана. Ние тогава с моя приятел Стьопка намерихме качествена трева… — намигна на Виктор, сякаш му предлагаше да се опомни, да размисли и да се присъедини към марихуанното тайнство. — Та свихме си по едно джойнтче… помня, че Стьопа пееше от онези езо… екзотерични песнички, пфу все ги бъркам тези умни думички без разгрявка… А после още по едно изпушихме, мен ме отнесе, помня, че приказвах на Стьопа колко ми се ще да попадна в един такъв по-добър свят, в Истински свят! После си тръгнах… по пътя едва се откопчих от ченгетата… проснах се под една ограда, нали разбираш, като се напушиш отгоре, какво ли не ти се случва — зяпаш например някакъв стълб, хилиш му се и ти е гот, все едно ти е най добрият приятел този стълб глупав… Изгубих се. Вървях, вървях и пристигнах в някакво село. Охо, викам си, понесе ме хептен, множко ми е дошла тревицата… Ами помисли сам — в центъра на Москва — и някакво си село! На всичко отгоре налетях на джудже…
11
Мамаев курган (хълм, могила) — там е разположен мемориален комплекс, посветен на Сталинградската битка. Централната статуя, изобразяваща родината-майка, е с обща височина 85 метра и държи меч от неръждаема стомана с тегло 14 тона и дължина 33 метра. — Бел.прев.