Капитанът помълча, засмука цигарата и решително завърши изповедта си:
— Ама не, наистина ми провървя! Друга дума просто няма! Отначало си викам, че ми се привижда. Чаках джуджето да се превърне в лекар със спринцовка и да вземе да ми разказва как са ме реанимирали. Та чакам — и нищо. И почнах да се вживявам, нали разбираш… А после — бам! — и разбрах, че всичко е истина. Знаеш ли колко се радвах!
— И какво направи? — полюбопитства Виктор.
— Ами отначало пристанах на един елфически катун. Те не приемат хора ей така, ама много им се примолих. Казах колко съм мечтаел да намеря такъв свят и все такива… Два месеца изкарах при тях… — в гласа на Николай се появи раздразнение. — Обаче се оказаха големи говеда! Изроди първородни, само мръсна и тежка работа ми трупаха! Дърва да им цепя, шатрите да им чистя, билките им да връзвам, да им пера… Не, аз дълго търпях, да не си помислиш нещо. Всяка вечер елфите вземаха тия си мандолини и лаути12, па като почваха едни ми ти песни за планини, за морета, как вятърът звъни и звездите си шушукат… Лягах отстрани, до огъня не ме пускаха, викаха — вониш, не може, па като си мечтаех, ех… А после… ами взех да се свалям на една елфида, рутих я, рутих… и тия ме изгониха. Говеда!
Виктор закима, стараейки се да изрази съчувствие.
— Седнах тогава да мисля какво да правя нататък. Навих се я военен да стана, я маг… Пък то взе, че се пръкна този шлеп… аз и някакъв там капитал си имах де… Сигурен ли си, че не ти се пуши?
— Не, не искам.
— Както речеш, аз ще свия още една малка… Та имах някакъв капитал… онези нерези елфически си платиха за грубостта. Та станах съдружник, а после откупих дяловете на другите. Познавам този занаят, служил съм във флота, а то тук и бачкане много не се иска. Преди година се уредих напълно. Знаеш ли каква къща си вдигнах? Петостенна, с железен покрив! И печката ми е джуджешка, мазут гори. Крава имам — ще паднеш! Пет прасета, кокошки, коза. Ожених се. Много квалитетна съпруга, да знаеш. Е, вдовичка, с хлапе беше, ама аз обичам децата. Затова пък е грижовна и къщовница — винаги всичко й е наред и на място! Бирата тази… тя я вари. Добра е, нали?
— Бирата? Да, супер — съгласи се Виктор. От изпитото, смесило се с одевешното вино, главата му шумеше, пък и другото си просеше… Той се приближи до борда и последва примера на ученообразното джудже.
— Те така живея и си пея! — резюмира Николай. — Вече се чудя дали да не купя още един шлеп. Искаш ли да станеш капитан? Ще те взема с предимство, като връзкарче — земляк си. Навит ли си? Решил ли си с какво ще си вадиш хляба?
— При мен май всичко е предопределено — мъгляво, без подробности обясни Виктор.
— Е, щом момичето те покровителства… — речникът доволно примижа. — Това е правилно, само така, много добре даже. Обаче ако нещо не потръгне — винаги съм насреща, да знаеш. На свои да помогнеш — свято дело…
Шлепът бавно се приближаваше към висок мост. Дали отгоре минаваше железница или просто друм, от палубата не можеше да се разбере. От двете страни на моста, както бе редно, на брега стояха дървени кантони, до по-близкия стърчеше оседлал меланхолично конче стражник-джудже с арбалет на рамо. С неволна симпатия Виктор му помаха. А Николай кой знае защо не сподели топлото отношение на пътника си към джуджето. Изпроводи с мрачен поглед отминавания мост, после удари с юмрук по палубата, при което изхленчи от болка и изсъска:
— Да не ми го виждаха очите…
С какво стражниците бяха досадили на преуспяващия капитан, Виктор не знаеше и не взе да разпитва. Може би налагаха пътна такса?
По насрещното течение се точеше върволица дребни корабчета, натоварени безразборно с дървен материал и големи късове бял мрамор. Животът кипеше наоколо, животът строеше дворци и обори, животът пет пари не даваше какво вземане-даване е имал Николай с конните арбалетчици.
А капитанът междувременно се беше настроил философски — със съдействието на втората цигара: