Вася гордо се усмихна, като остави въпросът без отговор.
— А ти… всичко ли разбираш в нея? — не се сдържа да поразпита Виктор.
— Е… не съвсем. Как се пушат кози крачета15 — убий ме, ама не разбирам. И онези там… болшевики и комсомолци не са ми много ясни. Веднъж са като някакво джуджешко племе, щом строят железница. Друг път са като маговете — нов ред въвеждат, данъци вземат.
Виктор понечи да разясни какво и как… ала Вася бе повече зает с Тиел, отколкото с проблемите на комунизма. Момъкът хлопна Виктор по рамото и се обърна към девойката:
— Я кажи, каква е Силата ти?
— Мога да накарам тревата да расте по-бързо — първо, водата усещам — второ…
— Славно, славно!
— Аз даже помагах на джуджетата, когато строяха Пътя! И после два пъти съм намирала рудни жили…
— Стига бе! — младежът чак подсвирна. Очевидно имаше високо мнение за себе си, личеше му по начина, по който седеше, все едно карането на сено му беше временно занимание, а всъщност му е писано да стане голям човек. Но при все това Вася беше способен да изпита и да покаже уважение към чужди таланти. — Ей, приятел, хубава сестра имаш!
Виктор мрачно кимна. Не му беше ясно защо Тиел е решила да баламосва случайния им спътник, но явно имаше някакви причини за това. Е, поне не се налагаше да маже лъжите й, не му се включваше в беседата, а да чете за Павка Корчагин16 — хич.
Полегна върху сеното. Изпъна гръб и се загледа в чистото небе. Нито облаче, нито къделка пушек. Скърцат колелата, малко друса, но почти приятно — друмът е отъпкан здраво. Тиел и Вася клюкарстват за вълшебниците, гризкат им кокалите, кикотят се. Но го правят почтително и предпазливо.
Защо пътуват за Терос?
Не е ли време да престане послушно и хрисимо да се води по акъла на Тиел? Да, разбира се, момичето много помогна, без нея досега да е десет пъти загубен. Но тя преследва свои цели. Излиза, че първо бутна във водата човек, който не може да плува, пък сега гордо му хвърля спасителни пояси. Трябваше да проведат един откровен разговор…
Внезапно Виктор почувства, че в леко ядосаните му мисли присъства Лойя Ивер, която протяга дълги стройни крака и се усмихва предизвикателно. Пфу, мамка му! Каква е тази привличаща сила у тая жена? Ако наистина е на сто и кусур лазарника, както твърди Тиел…
А самата Тиел — на колко ли може да е?
Той повдигна глава и погледна момичето. Тъкмо навреме — Вася се опитваше да я прегърне, но тя го плесна през ръката и файтонджията без капка обида прибра лапата си.
Тя успява да бъде толкова различна. И сериозна наставница, и уплашено дете, и безжалостна студена кучка. С глас на напълно възрастна жена беше изрекла за Пределника и синовете му: „Те умряха щастливи“. И някак небрежно, бегло. Това не е тийнейджърски цинизъм, както му се беше сторило отначало. А като добавим и казаното от Лойя за Неведомия клан…
В този миг Тиел извърна лице към спътника си и му се изплези, след което игриво разроши косите по тила на Вася. Виктор смутено и сърдито отклони поглед.
Не, каквито и хипотези да изгражда, рано е за изводи. Ех, да беше тук Ивер! Тя може и да си води собствена игра, но пък е по-откровена с него. Къде ли е сега вълшебницата Лойя?
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Лойя Ивер се беше проснала върху камъните, които приятно охлаждаха умореното й тяло, и лочеше вода от ручея. Отстрани навярно изглеждаше глупаво. Красива жена в окъсани дрехи е заела странна, неудобна за човек поза, брадичката се люшка над водните бързеи, мярка се розово езиче, следват припрени озъртания — и жената пак топва лице в потока…
Само че никой не виждаше Лойя отстрани. Никой не би надникнал в обраслата с млада гора падина, където магьосницата се беше скрила да почине след бягството си от отряда на Ритор. Само любопитно синигерче подскачаше от клон на клон, поглеждайки неканената гостенка. Лойя присви очи към птичката и тихо измяука. Синигерът не реагира и Котката се засмя, отърсвайки се от още врящото в кръвта й напрежение.
„Умничкият благороден Ритор! Как само те метнах, аха! Ах, колко си ми ядосан сега! Недей, вълшебнико, не ми се сърди, не трупай злоба към горкото котенце. Тепърва ще разбереш, че съм била права. Дано не си го изкараш на онзи нещастен селяк… впрочем, ти не си от злобарите по душа, Ритор. Такива като теб първо се уверяват кой е виновен, чак после удрят. Ритор не ще убие невинен. Дори ще го възнагради за изтърпения страх — с щедра ръка от съкровищницата на клана. Ама колко красиво беше всичко! Вятърът нададе вой, когато волята на мага го призова и сви в яка примка! И колко изящно извади сребристия си меч Кевин… ох, че хубав мъж! А припламналата сила на девойката от Огнените!… Тази трябва да я запомня, току-виж някой ден оглави клана си…“
16
Павка Корчагин — герой от автобиографичния роман на Николай Островски „Как се каляваше стоманата“. — Бел.ред.