Май приличаше на омлет. Омлет с черупка. Освен основната съставка, на дъното можеше да се отгатне и присъствието на парченца стопен кашкавал, резенчета салам, ситно надробен хляб и повехнали стръкчета копър.
Хмък.
— Благодаря — само успя да промълви Виктор. Все пак момичето бе болно.
Владееше се дотолкова, че чак почна да яде кошмарното готвено. Ала странно — безумната смес се оказа вкусна. Само дето необходимостта да издирва и отделя парченцата от яйчена черупка идваше малко в повече…
— Яж всичко — строго рече Тиел. — Черупките също са полезни.
Ставащото взе полека-лека да го забавлява. След някакви си пет-шест дни дори ще може да разказва цялата история като смешна случка. Дори ще добави някоя-друга чудатост отгоре към характеристиката на горкото девойче.
— Ще опитам — обеща той.
Най-много го тревожеше мисълта, че Тиел ще забрави за вчерашното намерение да си иде вкъщи. Кой я знае, току-виж й е харесало тук…
— Време е — каза тя, сякаш отново беше прочела мислите му. — Ти обеща да ме изпратиш, помниш ли?
— Разбира се — Виктор се надигна от стола с облекчение, но в същото време, ама че терсене, почувства и странна обида: излиза, че даже за чалнати момичета не е никак интересен!
— Ще измия съдовете, а ти през това време се стягай — отрони Тиел.
— Зарежи, аз после ще оправя.
— Не бива.
Докато момичето тракаше с чиниите в мивката, Виктор избра от гардероба по-чиста риза, провери между другото на място ли са си парите, които много надеждно и оригинално бяха скрити под сгънатите на рафта чаршафи. Накрая облече и тънък пуловер — навън бе слънчево.
— Готов ли си? — строго запита Тиел.
Виктор уморено я погледна. Хубавко момиче, че и очите й са като на нормален човек. Де наистина да бяха огледала на душата…
— Нищо ли не си забравил?
— О… щях да гладя връзките на обувките.
Тиел се намръщи:
— Това пък защо?
Виктор въздъхна.
— Я ела насам.
Без излишни церемонии той завъртя момичето и хвана блузката й. Материята бе грижливо закърпена — виж ти, намерила и игла, и конец. Дръпна блузата й нагоре. Лейкопластът липсваше. Нямаше го и белегът. С усещането, че ей-сега ще откачи, Виктор обърна Тиел, която послушно се въртеше в ръцете му.
Глупости. Бълнувания. Какво тогава снощи беше промивал с кислородна вода? Нарисувана рана? Да не е вчерашен! От години се занимава с рани!
— Тиел — дървено каза Виктор, — къде е поразеното място?
— Зарасна си.
— Питам сериозно.
— Отговарям сериозно.
Статии за екстрасенси, които лекуват с усилие на волята — тези работи са за булевардната преса. Но какво да прави сега, след като собствените му очи твърдят, че няма никаква рана. И не е имало. Никога. Кожата бе чиста и розова като на бебе.
С известна доза предпазливост Виктор се отстрани от момичето. Попита:
— А ти самичка ще стигнеш ли до вас?
— Ама ти обеща! — почти обидено реагира Тиел.
— Ами… да…
— Хайде тогава — момичето бе непреклонно.
— И все пак, какво се случи с раната ти? — не отстъпваше той, вече от чисто любопитство. Тя да не е филипински шаман, що ли?
— Аз изобщо бързо оздравявам — без желание призна Тиел. — Нека поговорим за това у нас, става ли? Веднага щом пристигнем. А?
Първият импулс на Виктор бе да плюе на всякакви обещания и чисто и просто да изхвърли малолетната нахалница от дома си. Бързо била оздравявала тя! Няма такова нещо, няма! Не съществува и това е.
— Ти обеща — тихичко рече Тиел. Бадемовите й очи, сякаш прерисувани от персийска миниатюра, оскърбено се присвиха.
Ох, тези момичета!
— Да вървим.
Никога не спорете с жена, пък дори тя да е на тринайсет. Най-вече ако е на тринайсет…
Беше неделя, на всичко отгоре — слънчево. В метрото — блъсканица. Тиел се оказа притисната до Виктор. Инстинктивно напрягайки се, за да я предпази от напиращата, остро воняща на пот тълпа, той неочаквано долови нейната собствена миризма. От нея лъхаше на чисто, като че ли от поляна с маргаритки. От дълбокото на паметта изведнъж изплува спомен, че нещо подобно вече е изпитвал, усещал е… в къщата на баба Вяра.
Откъде се взе, Тиел? Ясна работа — сред мерцедеси и казина няма какво да правиш. Впрочем, не ти е мястото и в сивите, мръсни, пропили се до оскотяване селца…
Стигнаха до станция „Шчукинска“, излязоха от мотрисата. Отпред лежеше Сребърен бор, обитаван от ню рашънс2. Хъммм… Тиел не приличаше на дъщеря на новобогаташ или мутра.
— Накъде сме се…
— Млъкни! — рязко и сърдито отсече Тиел. — Може да ни причакват.
— Кой?
— Млъкни де! — очищата й чак светнаха.
2
ню рашънс (новие русские) — „новите руснаци“, новобогаташите, появили се във времената на Перестройката, тясно свързани с онези среди, които в България наричат „мутри“, а на руски — „братва“. — Бел.ред.