Ето още един „макет“. Масленозелена консервна кутия с щръкнали блестящи бръсначи — перка на хеликоптер. А ето там… разбира се, може да каже, че обгорените вагончета са от детско влакче, но Боже Господи, не бива деца да пипат такива играчки… А ето там — буци тинеста глина, поизсъхнали, но все едно съвсем наскоро извадени от морето. Тук от калта стърчи корабен винт, другаде — или връх на мачта с парцаливи остатъци на платно, или остър вълнорез с полуизтрит надпис, навярно английски — „…ent“.
Какво значи всичко това?!
— Тях… ти ли ги… а? — попита Виктор. Попита много спокойно и с ясното съзнание, че ако отговорът се окаже „да“, ще се наложи да убива. Па макар и насън.
— Какво?! — изрева дебелакът с неподправен гняв. — Аз? Ти за какъв ме мислиш бе, умник! Ние да не сме зверове някакви?!
Виктор отстъпи към стената, стреснат от яростната реакция и смутен от собствения си гаф. Дебелият дребосък внезапно се успокои и миролюбиво рече, почесвайки търбуха си:
— За какво ни е да го правим?… Щом те самички бум или бълбук, без никаква намеса… Е, бихме могли, стига да има желание. Само че как? И кои сме ние? Да не би всичко да ни е позволено…
Той се обърна и тежка въздишка закуцука към изхода. Спря на прага и добави с ирония:
— А ти отбивай се, отбивай се. Винаги щом намериш време… Тук вече няма какво да се прави, ти вземи се разходи в гората… — и изчезна навън, но се провикна за довиждане: — Пази се, гост неканен!
Моментно объркване. После Виктор се втурна към изхода. Едва прескочи прага и покривът затрещя. Зад гърба му заваляха летви и мертеци, рухна тежката носеща греда. И тозчас избухна огън.
Приклекнал на безопасно разстояние, Виктор гледаше как стремителните пламъци обхващат сградата, как жарките, почти прозрачни огнени езици жадно поглъщат еднакво успешно дърво, камък и желязо. Сгромоляса се коминът, сякаш хлътна навътре. И защо приказват, че след пожар винаги оставали печките — окадени, обгорели, но цели-целенички?…5
Без да се изправя, Виктор запълзя назад, защото огънят излъчваше изпепеляващи вълни все по-бързо и по-надалеч. В срутващата се сграда нещо се пукаше с дълбок камбанен звън, съскаше, избухваше в разноцветни пламъци. Виктор вдигна ръка да предпази лицето си от пръскащите се навред като фойерверк фонтани от искри.
И му се стори, че от сърцето на пожара се донасяше тънък и многоглас хор…
— Владетелю, Владетелю!
Виктор отвори очи. Потръпна, като се отстрани от изплашения Ярослав.
— Вие стенехте, Владетелю — срамежливо съобщи момчето. — Много силно. И правехте така… — показа. — Пазехте се с ръце от нещо.
— Сънувах сън — обясни Виктор. — Кошмар. Благодаря ти, че ме събуди.
И без никаква вяра в себе си той внимателно разгледа ръцете си. Може и да не е бил опърлен от пожара, но нали се беше порязал в разбития самолет, хайде, нека дори само да се е одраскал, макар че помнеше рязката болка в пръстите… И да няма кръв, пак някаква следа трябва да е останала!
Не. Нямаше никакви следи. Било е сън. Просто сън.
Но, Господи, колко беше реален!
Щетите от катаклизма на изтръгналите се на воля ветрове бяха, може да се каже, търпими за мащаба на развихрилата се буря. Вярно, Рой и брат му, Соли и гърбоносият Болетус излязоха от строя, при това старците задълго — счупените кости и дълбокото изтощение на тяхната възраст не се лекуваха лесно даже с магия. Ритор можеше да разчита само на необузданата Сандра. Асмунд също бе под ръка — единствено той се отърва без драскотина. Юношата беше се овладял и сътворил въздушна леща, плащайки с лек уплах за полета си в пропастта.
„Да беше проявил същата съобразителност и Таниел…“ — рече си Ритор и веднага си забрани да мисли повече за това.
Докато хората от градчето заличаваха следите на бурята, съветът на Въздушните се събра отново.
Сандра седеше до Ритор. Вълшебницата баеше на неестествено изкълчената си ръка, челото й блестеше от пот — болката пробиваше всичките й защитни бариери. Естествено, до вечерта от раните й не ще остане и следа, ала засега й се налагаше да търпи. Асмунд се беше свил като мишка в ъгъла на залата и не смееше да мръдне — че как иначе, за първи път на истински съвет!
Пристигнаха не само магове. Тук бяха главните Възпитатели, най-заслужилите воини, най-вещите лечители, билкари и най-сръчните майстори на ордена. И Кан бе тук — въпреки че днешният ден му бе донесъл много грижи. Ритор скришом стрелна брат си с очи.
Залата не беше пострадала от урагана. Никое буйство на стихиите не бе в състояние да разклати защитните заклинания, наложени още от основателите на клана, които първи бяха пристигнали на Топлия бряг от мъглите на Горещото море. Отново нямаше нито капка влага, нито земна прашинка, нито огнен отблясък — само неподвижно застинал в съсредоточен покой Въздух.
5
традиционните руски селски къщи са дървени, единствено печката заедно с комина са зидани и обикновено наистина остават след пожара — Бел.прев.