През това време „Гръмовната стрела“ зарева с цялата мощ на парното си месингово гърло и започна да намалява ход. Отвън се ширнаха предградия, малко различаващи се от някое градче край Москва, типично за средата на седемдесетте: едноетажни дървени къщурки с оголени от есента градини. В различна степен поддържани, повече или по-малко украсени с дърворезба, боядисани ярко и весело. Неволно Виктор се учуди — есен, пък топло. Дали не се чувстваше толкова комфортно заради якето — дарът от мъртвия Страж на Пределите…
Мярна се каменна водонапорна кула, железничарски будки, влакът затрака по грубоватите разклонения на коловозите.
— Луга… Луга… — замърмори в коридора стюардът. — Престой десет минути…
Виктор веднага разпозна „Четирите пушека“. Чудовищния локомотив с четирите комина, който мязаше на сухопътен крайцер „Варяг“7, със строените зад него ожулени вагони биеше на очи. Ненапразно „Стрелата“ се водеше скъп влак.
С меча под мишница и плувнал в пот, Виктор се измъкна до площадката. Никой от Водните не се мяркаше наоколо.
Влаковете стояха един до друг. Между тях кипеше гъста тълпа пътници и амбулантни търговци. Някаква жена с гръмогласно квичене рекламираше стоката си: „Биле омайно, биле разомайно! Краткодействащи! За половин ден! Тъкмо колкото за едно пътуване и да не е завинаги, тъй де!“. Виктор успя да забележи, че на „противоотровата“ налитаха повече мъже, а купувачи на омайното биле бяха предимно жени, добре облечени и на любимата на Балзак възраст…
От височината на последното стъпало Виктор се огледа. Не смееше да оставя без наблюдение коридора, незащитеният му гръб сякаш крещеше от страх… От друга страна не можеше да разчита да съзре Тиел в тълпата, без поне внимателно да се вглежда.
— Позволете, уважаеми… — измърмори някой зад него и от почти незабележима вратичка се появи стюардът. В косматата си лапа държеше огромен чайник. Джуджето отстрани Виктор с лакът в бъбреците, слезе по стълбичката и като важно разбутваше тълпата, комично се заклатушка към сградата на гарата.
„Най-сгодния момент за Водните да си разчистят сметките“ — помисли си Виктор. Прихвана меча по-удобно. И… продължи просто да гледа. Нямаше кураж да предприеме нещо друго. Търсенето на Тиел в тълпата можеше да продължи дълго.
Над вагона чернееха голи клони на великански дъб, устоял въпреки екологичното бедствие в зоната на гарата.
Виктор не разбра какво го накара да вдигне поглед нагоре — точно миг преди по покрива нещо да потропа, сякаш бе паднало парче кора. Замръзна и вдигна меча, отстъпвайки към коридора. Ако са решили да трошат покрива, може би ще успее…
Тихо изскърца метал. Ламарината на тавана се отмести, от тъмната дупка провисна чифт спретнати ботушки, последвани от сини шалвари като на оперетните запорожски казаци, бяла риза и накрая — къси червеникави коси. Блесна златният лак на ноктите.
Тиел меко се приземи на пода. Държеше плетена кошничка с похлупак.
— Затвори — едва чуто прошепна тя, все едно се бяха разделили преди минута или изобщо не се бяха разделяли. — Джуджето сега ще се върне… Да не излагаме стареца…
Виктор мислено постави на място провисналата — също въображаемо — челюст и изпълни молбата й. Ламарината лесно и безшумно се върна на мястото си, сякаш се крепеше на добре смазани панти. Когато Виктор се върна в купето, момичето вече бе там. Седеше по турски на канапето и разтоварваше кошницата върху масата. Храна. И то толкова апетитно изглеждаща, че стомахът му взе да стърже. И недостойното за един истински мъж желание да напляска калпазанката по задника изчезна като дим.
— В Рянск трябва да слезем — полушепнешком каза тя и впи белоснежни зъбки в някакъв зелен плод. — „Гръмовната стрела“ вече се следи от твърде много очи.
— А… ъъъ… — измуча дълбокомислено Виктор, но Тиел достави в протегнатата му в патетичен жест ръка грамаден сандвич с шунка и салата.
— Така трябваше — рече тя. — Не се сърди. Ако искаш… можеш да ме набиеш. Като цигански тъпан, до сто и едно и обратно. Да си свалям ли панталона?
Виктор се задави. Преди не беше откривал в себе си педофилски или садистични наклонности.
— Ако бях останала — простичко обясни Тиел, като не свали от Виктор втренчения си поглед, — Хотор щеше да ме убие. Наложи се да му дадем разбойниците.
— Да дадем? Аз никого не съм давал! Ти им позволи да умрат? И момчето!?
7
крайцерът „Варяг“ и канонерката „Кореец“ водят неравно сражение в края на януари 1904 година против японската ескадра край Порт-Артур. Боят продължава около един час, корабът получава тежки повреди и се самопотопява, издигайки на мачтата сигнал „Загивам, но не се предавам“ — Бел.прев.