ГЛАВА ДЕСЕТА
Лойя намираше особено очарование в пътешествията инкогнито. Не защото чак толкова й харесваше — кому биха били по душа мръсните вагони, тъпите и нагли случайни спътници, отсъствието на полагащото се уважение в очите? Не, удоволствието се криеше другаде — в осъзнаването, че всичко това е „наужким“, че не е завинаги. Легендите казват, че много си падал по подобни забавления един от човешките владетели на Изтока в Опакото — Харун Ал-Рашид. Той бродел без охрана от град на град в своето царство, облечен като обикновен поданик, и наблюдавал как живее народът. След това шокирал придворните с добрата си осведоменост относно обстановката в държавата. Е, накрая загубил интерес към такива разходки, след като прихванал в гетата някаква лоша болест… а може би след като го позаклали малко в някой тъмен сокак — относно причината за края на похожденията на ексцентричния владетел мненията се разминаваха в зависимост от чувството за хумор на разказвачите или от степента им на кръвожадност.
Ала Харун не е бил вълшебник, нали така? Доколкото Лойя, дори и в скромна рокличка, без грим и без накити, пак биеше на очи сред тълпата. Така както породисто кутре, откраднато от глупав селянин от кучкарника на сеньора, въпреки всичко се забелязва на фона на останалите помияри. Но освен алчни мъжки и завистливо-презрителни женски, Котката не улови никакви други по-особени погледи. Или съгледвачите я бяха изпуснали, или Хор все пак се беше смилил над шпионите си.
За шест медни гроша магьосницата купи от касата билет за общ вагон — със запазено място, но без право на спане. Влакът с надутото название „Гордостта на Олхида“ се влачеше бавно, спираше на всяка керемидка, но за четири часа все щеше да докрета до столицата на Водния орден. Поне така се надяваше Лойя.
Краката сами я насочиха към чакалнята за магове и тя се усети едва когато се сблъска с пазача-елф пред вратата. Първородният боклук опипа с прозрачен презрителен взор миловидната селянка и, може би заради стреснатото лице на жената, благоволи да измърмори:
— Не ти се полага. Там е за Котараците… върви си с добро, да не те… — и се озъби, доста успешно пародирайки знаменитата бойна гримаса на тотемния й клан. Покрай рамото на елфа Лойя видя, че за щастие залата е празна и нямаше кой да я разпознае.
— Ох… ох… — занарежда и захленчи тя, отстъпвайки като опарена.
Комай даже прекалено чевръсто заотстъпва… Момичетата от простолюдието винаги гледаха да се вредят сред любовниците на някой Котарак с наивната надеждата да го омаят завинаги. Ала стражникът не се оказа толкова проницателен, вероятно, защото човешките дела не го вълнуваха особено. Елфът само се ухили, доволен от себе си. А Лойя, проклинайки се за непредпазливото отпускане, граничещо с глупост, побърза да се шмугне в общата чакалня, където беше задушно, подът не беше мит от няколко дни, а пък и колко народ се беше насъбрало, олеле…
Тя с мъка си намери свободно място на пейките. Седна кротичко, като скромно прикри с длани голите си колене. Отстрани имаше вид на съвсем младичко девойче — седемнайсет, най-много деветнайсет години, и скоро мъжете наоколо взеха да се надуват като петли, а някои — направо като пуяци. Двама младежи, я чираци-техничари, я студенти, взеха неестествено гръмогласно и дълбокомислено да си приказват за парната магия на джуджетата, в смисъл, че тя е постижима за хората. Някакъв по-възрастен от момчетата райтер8, може би на служба при местния барон, а може би дори и в клановото опълчение, изпъчи оплескани с ордени гърди и взе да разсъблича Лойя с поглед. Той мъдро не заложи на красноречието и разчиташе на героичната си външност. Даже селяните наоколо, млад и стар, с дисаги и кошници, а някои и до дебели грозни съпруги — и те неволно заеха по-мъжествени стойки. Горкичките… Лойя, доволна от направеното впечатление, преметна крак въз крак, демонстрирайки безукорните си форми.
Ако тази „разходка“ беше обикновено приключение, лов на преживявания, възможно тя би проявила благоразположение към героичния наемник, без да обръща внимание на кривите му кавалеристки нозе… а защо не и да ощастливи студентите, и двамата накуп, понеже се съмняваше, че поединично ще й издържат на темперамента. Само че сега не й беше до палави забежки. Предстоеше й визита при Водните… при разярения, кипнал от желание за мъст Торн.
Мисълта за предводителя на Водния клан я смрази. Истина казва поговорката — любопитството ще я погуби. Ала какво да се прави — силата на Котките не е доблестта на мъжете и кокетството на жените от ордена. Силата на Котките е в събраната информация, в слуховете, в пуснати тънко лъжи и навреме изречени истини.
8
райтер — наемен войник от тежката кавалерия, съществувала в някои европейски държави през XVI-XVII век. — Бел.ред.