Тишината на празното небе не се нарушаваше от никакъв приятелски шум на самолетен мотор, земята под краката ми не потрепваше от никакъв далечен грохот на движение. Единствено безплътното посвиркване на невидим бекас даваше признаци, че някъде из този лунен пейзаж, където не растеше дори дръвче, съществува живот.
Сред няколко скали, покрити с лишеи, намерих една ниша, вмъкнах се в нея и изядох, и изпих своя обяд. След това вдигнах бинокъла и започнх да търся из пустоша за някакви признаци на живот.
Точно пред мене се простираше заледеният залив на голямо езеро и от другата му страна се издигаше нещо, което поне разнообразяваше навъсената монотонност на торфения цвят. Това бе сипей от жълт пясък, висок петнадесет-двадесет метра, извиващ се синусоидно в далечината като гигантска змия.
Сипеите в Пустите земи са се образували от обърнатите корита на отдавна изчезнали реки, някога протичали през, или над ледниците преди десет хиляди години, покривали Киуатин до хиляда метра дълбочина. Ледовете се стопили и пясъчните речни дъна се утаили върху почвата. Сега именно те предлагат единственото наглед разнообразие в безцветната монотонност на тундрата. Вгледах се разнежено в сипея и започнах със симпатия задълбочено да го разучавам. Както плъзгах по него поглед през окуляра, видях нещо да се движи. Разстоянието бе голямо, но останах с впечатление че точно от другата му страна някой бе вдигнал ръка над главата си и ми махаше. Силно развълнуван скочих и изтичах до самия браг на залива. Оставаха не повече от триста метра до сипея. Поех си дъх и погледнах отново през бинокъла.
Обектът, който за секунди бях уловил преди малко все още можеше да се види, но сега приличаше на бяла пухкава боа12, буйно размахвана от невидим човек или хора. Подобен предмет беше абсолютно необясним и нищо от онова, което бях изучавал в естествознанието не изглеждаше да му подхожда. Както недоумяващо се бях вторачил в нея, към първата боа се присъедини и втора, също буйно размахвана, и двете бавно започнаха да се движат заедно, успоредно с билото на сипея.
Почувствувах се малко неловко, защото налице очевидно бе явление, неподлежащо на научно обяснение. Тъкмо възнамерявах да преустановя интереса си към този спектакъл, докато наоколо не се появи някой експерт-психолог, и изведнъж двете боа тръгнаха към мене, издигнаха се по-високо и по-високо, за да се превърнат накрая в две вълчи опашки, които се движеха нагоре към върха на сипея.
Моята позиция на брега на залива отлично се виждаше от там и аз се почувствувах изложен гол, както дамата от известната реклама на сутиени.
Свит колкото се може по-ниско, максимално смален, като червей пропълзях до скалите и се постарах да не се натрапвам. Но притесненията ми бяха излишни. Вълците не ми обърнаха никакво внимание, може би изобщо не ме забелязаха. Бяха улисани в личните си работи, които, както започнах бавно и недоверчиво да проумявам, можеха да се нарекат игра на гоненица.
Трудно можех да повярвам на очите си. Вълците се боричкаха като двойка едномесечни кученца. Инициативата пое по-дребният вълк (скоро той даде конкретни доказателства за принадлежността си към женския род). Положила глава на предните лапи и вирнала по най-непочтен начин задната си част, вълчицата внезапно се нахвърли върху далеч по-едрия мъжкар, в когото открих моя познайник отпреди два дни. В опита си да я избегне, той се спъна, падна и се търколи. Веднага тя се метна отгоре му и шеговите го захапа отзад, после отскочи встрани и бясно се завъртя в кръг. Мъжкият бързо се изправи на крака и я подгони, но успя да я стигне едва след най-изтощителнн усилия, на свой ред и той я захапа. След това ролите се смениха и женската започна да преследва мъжкия, който я увлече в лудо катерене нагоре — прехвърляха върха, после се хвърляха нагоре, надолу по сипея, докато на стръмния склон и двата вълка изгубиха опора под краката си и се търкулнаха по него с преплетени тела.
На равното те се разделиха, отърсиха козината от пясъка и тежко запъхтени застанаха един срещу друг почти опрели носове.
Тогава вълчицата буквално се изправи на задните си крака и прегърна вълка с двете предни лапи, като в същото време го задушаваше в страстни целувки.
Изглежда вълкът по-скоро понасяше, отколкото се наслаждаваше на тази изява на привързаност. Той непрекъснато извръщаше глава, но без резултат. Усетих несъзнателно, че у мене се надига топла симпатия към него — та това си беше наистина отвратителен показ на необуздана страст. Все пак той я изтърпя с всичкия необходим стоицизъм, който можеше да събере, докато вълчицата не се умори. Като го остави на мира, тя се изкачи до средата на сипея и… изчезна.