Когато тази книга бе публикувана в Съветския съюз, преводачите срещнаха известно затруднение със заглавието. Окончателният вариант, до който стигнаха, беше: „Вълци, моля ви не плачете“. Надявам се, че това е предвестник на нещо, което идва. Може би все още има време да бъде възпряно човечеството, за да не извърши още едно от престъпленията си срещу природата, съставляващи дълъг списък — унищожаването на същество-събрат, което има поне равно право на живот върху тази планета. Ако наистина успеем да спасим вълка, това би било, макар и в малка степен, отказ от чисто човешкото престъпление — от биоцида.
ФАРЛИ МОУЪТ
о-ви на Магдален
1973
На Анджелина — Ангела!
1.
ВЪЛЧИЯТ ПРОЕКТ
Банята у баба ми Моуът в Оуквил, — провинция Онтарио и дъното на вълчето леговище сред Пустите земи на централен Киуатин са значително раздалечени във времето и пространството. Не възнамерявам да проследя целия път, който лежи помежду им. Но всеки разказ си има начало и историята на моя престой при вълците започва именно в бабината баня.
Бях вече на пет години, но все още не бях показал с нищо какво ще бъде бъдещето ми, за разлика от повечето талантливи деца, които го правят далеч преди тази възраст. Вероятно, разочаровани от моето явно неумение да се изявя, родителите ми ме отведоха в Оуквил и ме изоставиха на грижите на баба и дядо, като отидоха на почивка.
Къщата в Оуквил, наречена „Грийнхеджис“,3 бе едно забележително благородническо имение, в което не се чувствувах като у дома си. Моят братовчед, няколко години по-голям от мене, който живееше там, вече бе намерил своето призвание — във военната област — и беше струпал страхотна армия оловни войници, с с която си беше наумил да се подготви за втори Уелингтън4. Моята недодялана некадърност да играя ролята на Наполеон така го отчая, че той отказа да има вземане-даване с мене, освен при строго официални случаи.
Баба ми — аристократична дама, която така и не можа да прости на своят съпруг, че е бил дребен търговец на железария, се отнасяше търпеливо с мене, но в същото време ме ужасяваше. Тя ужасяваше повечето хора, включително дядо, който отдавна бе потърсил убежища в привидната си глухота. Дни наред той прекарваше приютен в голямо кожено кресло, спокоен и невъзмутим като Буда и явно безчувствен към бурите, бушуващи из коридорите на Грийнхеджис. Но въпреки това, знаех от личен опит, че би чул думата „уиски“, дори ако се прошепне през три етажа от мястото, където седеше. Тъй като в Грийнхеджис нямах приятел по душа, захванах да скитосвам сам наоколо. Решително отбягвах да пилея сили за каквито и да било полезни неща и по този начин, ако имаше кой да разбере, вече давах ясна представа за модела на моето бъдеще.
Един горещ летен ден, както се разхождах безцелно край лъкатушещо поточе недалече от къщи, попаднах на застоял вир. На дъното, едва покрити със зеленясала тиня, беряха душа три котешки сомчета.5 Те ме заинтригуваха.
Издърпах ги на брега с една пръчка и застинах в очакване да умрат, но те отказваха да го сторят. Точно когато бях убеден, че окончателно са умрели, сомчетата отваряха големи грозни усти и поемаха отново дъх. Упоритият им отказ да приемат съдбата си така ме порази, че намерих една консервена кутия, сложих ги вътре с малко тиня и ги отнесох в къщи.
Без да знам защо, рибите започнаха да ми харесват и исках да ги опозная по-отблизо. Основният проблем обаче беше къде да ги държа, докато укрепнеше познанството ни. В Грийнхеджис нямаше корита. Имаше една вана, но не се запушваше плътно и водата се задържаше не повече от няколко минути. Дойде време за сън, а аз все още не бях разрешил въпроса и тъй като чувствувах, че дори тези юначни риби едва ли биха оцелели цяла нощ в консервената кутия, бях принуден да прибегна към едно явно отчаяно средство — намерих им временен подслон в клозетната чиния на старомодната бабина тоалетна.
4
дук Уелингтън — „Железният дук“, (1769—1852), прочут английски пълководец, сразил наполеоновите войски при Ватерлоо (б. пр.).