Едно семейство лисици, от съседно леговище потайно ползуваше склада. Вълците сигурно знаеха местонахождението на лисичето жилище, а вероятно и разбираха отлично, че някой тършува из склада и краде на дребно. Но не обръщаха никакво внимание на това, въпреки че за тях би било дреболия да изровят и унищожат четирите малки лисичета. Както личеше по всичко лисиците на свой ред не се страхуваха от вълците. Виждах ги няколко пъти с очите си да прелитат като сенки през сипея съвсем близо до вълците, без да предизвикат у тях особен интерес.
По-късно изучих, че почти всички вълчи леговища из Пустите земи бяха изоставени лисичи бърлоги, допълнително разширени и заети от вълци. Може би ползата от лисиците в предварителната черна изкопчийска работа им осигуряваше неприкосновеност. Но според мене, по-вероятно бе търпимостта на вълците да изразяваше само тяхното характерно дружелюбие.
Денем, когато мъжките почиваха, вълчицата без да прекалява, се грижеше за домакинството. Малките също се раздвижваха, шумно изскачаха от тясното леговище и лудуваха, докато капнеха от умора. Така непрекъснато през двадесет и четирите часа на денонощието нещо ставаше или поне се очакваше да стане. И аз стоях залепен за далекогледа.
След първите два дни и две нощи почти неотклонно наблюдение, усетих, че бях на път да прехвърля границите на издръжливостта си. Положението ставаше крайно обезпокоително. От страх да не пропусна нещо жизнено важно, не смеех да заспя. В същото време вече толкова ми се доспиваше, че всичко ми се виждаше двойно, а понякога и тройно, макар че това явление може би бе свързано и с количествата вълчи сок, които поглъщах в старанието си да остана буден.
Разбрах, че се налагаше да предприема драстични мерки, иначе щеше да се провали цялата ми научноизследователска програма. Все не можех да измисля нещо подходящо, докато един път, когато наблюдавах как един от вълците удобно дремеше върху могилката до леговището, отгатнах решението на моя проблем. Много просто. Трябваше да се науча да спя като вълк.
Изгубих известно време, докато усвоих тънкостите. Отначало правех опити да затворя очи и след пет минути да се събудя, но нищо не излезе. След като на два-три пъти задрямвах, накрая заспах непробудно за няколко часа.
Грешката беше моя, защото не подражавах на всички действия на спящия вълк. Както по-късно схванах, работата започваше още със самото свиване на кълбо, а после идваше и протягането след всяко пробуждане. Тайната на успеха се криеше тук. На какво се дължи всичко това, не знам. Възможно е промяната на положението на тялото да стимулира кръвообращението. Но онова, което знам със сигурност е, че правилно получените порции вълчи сън освежават безкрайно повече, отколкото безчувствената, седем-осем часова кома, в която човекът е намерил своя отговор на нуждата от почивка.
За нещастие, в нашето общество вълчият сън трудно се поддава на приложение. Разбрах това след като се завърнах в цивилизования свят и младата дама, в която тогава бях влюбен, ме изостави. На раздяла тя разгневено заяви, че би прекарала по-скоро цял живот с болен от рахит скакалец, отколкото още една единствена нощ с мен.
Колкото повече привиквах към делничния семеен живот на вълците, толкова по-трудно ми ставаше да поддържам към тях безлично отношение. Независимо от старанията си да спазвам научната обективност, не можех да устоя на въздействието от индивидуалните им характери. Улових се, че наричам бащата на семейството Джордж, защото ми напомняше онзи джентълмен с кралска кръв, на когото служех през войната като прост войник13, макар в бележниците ми той да фигурираше просто като „ВЪЛК «А»“.
Джордж бе масивно, сребристо бяло животно с набиващ се в очи царствен вид. На ръст по-едър почти с една трета от другарката си, той едва ли се нуждаеше от тази допълнителна свръхголемина, за да подсили властната си осанка. Джордж беше представителен. Достойнството му бе неуязвимо, при все че му липсваше капка високомерие. Съвестен до крайност, нежен и предан в рамките на благоразумието, той олицетворяваше онзи тип баща, чиито идеализиран образ се появява в много изпълнени с копнеж книги за човешкото семейство, ала действителният му прототип рядко се среща по земята на два крака. С една дума, Джордж беше бащата, за който мечтае всеки син.
Неговата съпуга беше не по-малко забележителна. Стройната, почти чисто бяла вълчица с дълга козина около лицето и раздалечени, леко дръпнати очи, сякаш бе портрет на истинска кокетка. Красива, гъвкава, донейде страстна, в някои случаи дяволита, наглед тя едва ли олицетворяваше майчинството. И все пак не е възможно да съществува по-добра майка. Улових се, че я наричам Анджелина, макар че не мога да установя как това име изплува из потайните дълбини на моето подсъзнание. Джордж ми беше приятен, уважавах го дълбоко, но силно обикнах Анджелина и продължавам да живея с надеждата, че някъде ще намеря жената, която притежава всичките й добродетели.