Изпълнявах своя дълг, но колкото и старателно да търсех факти, които щяха да се харесат на началниците, не намирах нито един, а нямаше надежда и да намеря.
Към края на юни, последните мигриращи стада бяха преминали през залива „Вълчия дом“ на път за горните Пусти земи, намиращи се на четири-петстотин километра на север, където щяха да прекарат лятото.
Така, с каквото и да се хранеха моите вълци през идващите дълги месеци, с каквото и да отглеждаха малките гладни вълчета, това нямаше да са елени. Защото елените си отидоха. Но ако не елени, то какво друго?
Мислено прехвърлих всички възможни варианти, които ми дойдоха на ум, но източник на храна, достоен да задоволи апетита на три големи и четири малки вълка, сякаш не бе останал. Навярно в цялата област нямаше да се намери животно, годно за плячка, каквато подхожда на един вълк, ако не броях себе си (а подобна мисъл на няколко пъти ме споходи). Срещаха се полярни зайци, но толкова нарядко, а бяха и така бързоходни, че нямаше изгледи да ги хване някой вълк, освен ако не бе с невероятен късмет. Имаше много тундрови гъски, яребици и други птици, но те летяха, а вълците не можеха. Езерата и реките бяха пълни с разни видове пъстърва, със сиг14 и хариус15, но вълците не са видри.
Дните си минаваха и мистерията се задълбочаваше. За да направят проблема още по-загадъчен, животните изглеждаха все така охранени. Отгоре на всичко двата вълка отиваха всяка вечер на лов и сутрин се връщаха, без видимо да носят нещо у дома — може би за да ме объркат съвсем и да ме подлудят.
Според мене, цялата фамилия преживяваше на диета от въздух и вода. Безпокоях се все повече за тяхното състояние и развълнуван, един ден отидох до колибата, опекох пет хляба и после ги занесох до залива „Вълчи дом“, където ги оставих край една от ловните пътеки. Подаръкът ми беше отхвърлен. Дори оскърбително поруган. Или пък чичо Алберт, който го намери, бе взел хлябовете за някакъв нов вид гранични знаци, издигнато от мене, и съответно се отнесе към тях, както се полагаше.
По същото време започнаха да ми създават главоболия мишки. Обширните тресавища, покрити с порест торфен мъх, осигуряваха идеална среда за развитието на няколко вида дребни гризачи — те се зариваха дълбоко и свиваха на воля гнезда направо в готовия килим от мъх.
Навярно са се занимавали и с разни други работи, при това честичко, защото щом юни премина в юли, земята сякаш се напълни с дребни гризачи. Най-многобройният вид бяха лемингите16. В литературата те са известни със своя отблъскващ инстинкт към самоубийство. Ако питат мене, напротив — точно този техен инстинкт трябва да се възхвалява, заради невероятната им размножителна способност. Пълчища степни и горски мишки, червеногърби и полевки17, хомяци18 нападнаха колибата на Майк, и ако не смогнех да се справя с апетитите им към моите припаси, имаше изгледи да започна да гладувам. Тези животни не презряха хляба ми. Нито леглото ми. Една сутрин се събудих и намерих във възглавницата на спалния си чувал полска мишка, родила току що единадесет голи наследника. Започнах да усещам, как се е чувствувал Фараонът, когато се опълчил срещу бога на юдеите.
Обстоятелството, че така дълго търсех обяснение на здравия вид на вълците при очевидната липса на дивеч, който би прилягал на тяхното реноме и физически възможности, отдавам единствено на собствените си изградени внушения за тях, оказали се така изумително неверни. Идеята, че вълците не само ядяха, но и се изхранваха отлично и отглеждаха семействата си с мишки до такава степен не съответствуваше на митичния образ на вълка, че ми се струваше съвсем налудничава, за да и обърна внимание. Но не другаде, а именно в нея се съдържаше отговорът на въпроса какво бе препитанието на вълците.
Тайната ми разкри Анджелина.
Късно един следобед, докато мъжките още почиваха, за да се подготвят за нощния труд, тя се измъкна от леговището. Отиде при чичо Алберт и го задуши, докато той се прозя, протегна се, и с усилия се изправи. Тогава тя се отдалечи в тръс от леговището и се насочи през широкото пространство тревиста торфена земя право към мене. Алберт остана да забавлява малките, както може.
В това нямаше нещо кой знае колко ново. Неведнъж бях виждал как Анджелина мобилизира Алберт (в редки случаи и Джордж) да си отбие службата на бавачка. През това време тя отиваше до залива да пие вода или, както се заблуждавах, просто да се разходи и поразтъпче. Обикновено нейните пътешествия водеха към най-отдалечената от палатката ми част на залива и там някой нисък чакълест хребет я затулваше. Но този път тръгна към мене, открита за наблюдение в цял ръст. Веднага завъртях далекогледа и я проследих.
16
вид мишеобразен гризач, който при екологичен взрив или стрес масово се удавя, следвайки водача си в морето (б. пр.)