По-после, когато през лятото малките напуснаха леговището на сипея, на няколко пъти видях как възрастния вълк повръща за тях храна. Навярно ако не знаех предварително точно какво прави, бих изтълкувал действията му погрешно и пак нямаше да разбера как вълците донасят плячката си в къщи.
Откритието на основната съставка на вълчата диета събуди у мене наново интерес към самите мишки. Веднага се залових да ги изследвам. Подготвителната операция се състоеше в поставянето на сто и петдесет капана в съседното тресавище. Така щях да получа представителна извадка мише население, и чрез нея щях да преценя неговия брой, пол, възраст; видове, гъстота. Избрах място недалече от палатката, допускайки, че то сигурно е типично за мочурищата, където ловуват вълци, а заедно с това ми бе наблизо и можех навреме да проверявам капаните. Но сбърках избора. Случи се така, че още на втория ден след поставянето на капаните Джордж се упъти в същата посока.
Видях го, че идва и не знаех как да постъпя. Тъй като спазвахме най-стриктно общите граници, не ми се искаше да се спускам извън моето владение и да се опитам да го отклоня. От друга страна нямах представа, как щеше да реагира като откриеше, че си позволявам да бракониерствувам в неговите ловни резервати.
Когато се приближи до мочурището, той известно време души наоколо, после хвърли подозрителен поглед в моята посока. Очевидно усети, че престъпвам споразумението, но не можеше да разбере защо. Без да се опитва да ловува, Джордж бавно тръгна през меката трева в края на тресавището. За мой ужас видях, че се насочва право към една купчина от десет капана, поставени край дупките на колония леминги.
В съзнанието ми изведнъж проблесна представата какво щеше да последва. Без да се замисля скочих на крака и се развиках с цяло гърло:
— Джордж! Стой! За бога стой!
Беше много късно. Моите викове само го подплашиха и той бързо побягна, направи десетина крачки напред, и после сякаш се закатери към небето по невидима стълба.
Малко по-късно минах оттам, за да огледам местопроизшествието и установих, че той бе улучил шест от възможно десет капана. Естествено, те не са могли сериозно да го наранят, но болката и шокът от усещането за невидим противник, захапал едновременно пръстите му, сигурно са били значителни. За пръв и единствен път, откакто го познавах, Джордж изгуби своето достолепие. Помъкна се към къщи скимтейки като куче, на което са затиснали опашката с вратата и ръсеше по пътя капани като конфети.
Този инцидент ме накара да се чувствувам крайно неловко. Той лесно можеше да причини сериозно пропукване в нашите отношения. Това не се случи и аз го отдавам на добре развитото чувство за хумор у Джордж. Именно то го е накарало да приеме случката за груба глупава шега — каквато всъщност и можеш да очакваш от човешките същества.
11.
SOURIS A LA CREME19
Моята работа в областта на диетологията не приключи с установяването на факта, че лятната диета при вълците се състои главно от мишки. Знаех — за науката взаимотношението „мишка — вълк“ щеше да бъде революционно, и ако не бе подкрепено обстойно, така че да не оставя и място за съмнения, щяха да го подхвърлят на недоверие, ако не и на присмех.
Вече бях установил две главни точки:
1. Че вълците ловят и ядат мишки;
2. Че на брой дребните гризачи са достатъчно да изхранят всички вълци.
Оставаше обаче една трета жизнено важна точка в доказването на моето твърдение. Тя се отнасяше до хранителната стойност на мишките. Задължително се налагаше да докажа, че един едър хищник може да се поддържа в добра форма при диета от дребни гризачи.
Дадох си сметка, че задачата нямаше да е лека. За целта би послужил само контролиран експеримент, а тъй като не бях способен да установя над вълците нужния контрол, чудех се какво да предприема. Ако Майк все още се намираше някъде наблизо, можех да взема две от кучетата му, да храня едното с мишки, другото с еленово месо (ако, и когато месото станеше достъпно), и после да ги подложа на еднакъв тест. Така щях да представя аргументи за или против концепцията „мишка — вълк“. Но Майк бе заминал и изобщо нямах представа кога може да се върне.
Обмислях въпроса няколко дни, и една сутрин, както подготвях мишки и леминги за образци, ме озари вдъхновение. Известно е, че човекът не е напълно месоядно животно, но не виждах законни основания, поради които да не използувам самия себе си за опитен екземпляр. Наистина, бях в наличност само един брой, но можех да преодолея това затруднение като определя два интервала — по време на първия да огранича храната си с мишки, през втория, дълъг точно колкото предишния, да ям консервирано месо и прясна риба. В края на всеки период щях да проведа над себе си серия психологически тестове и накрая да сравня резултатите. При условие, че мишия режим не влоши функциите на моята обмяна, то данните (без да са абсолютно достоверни, доколкото все пак става дума за вълци) щяха да бъдат сериозен аргумент, че при същата диета и вълците можеха да оцелеят, и да съществуват нормално.