Моето истинско обучение по вълча лингвистика започна малко след пристигането на Оотек. Веднъж двамата с него наблюдавахме вълчето леговище няколко часа, без да видим нищо за отбелязване. Денят беше мъртвешки спокоен и насекомите налитаха като чума. Анджелина и вълчетата се бяха скрили от тях в леговището, а двата вълка спяха наблизо, капнали от умора след продължилия до късно сутринта лов. И на мене започваше да ми дотяга и да ми се приспива, ала неочаквано Оотек сложи свитите си длани на ушите и напрегнато се заслуша.
Не чувах нищо и нямах представа какво беше привлякло вниманието, му, докато той не каза: „Слушай вълците приказват!“ и посочи към веригата хълмове на десетина километра северно от нас21
Нададох ухо, но ако някой вълк от ония хълмове иаистина бе излязъл в ефира, той явно не бе настроен на моята вълна. Не чувах друго, освен пагубното бръмчене на комарите. Джордж обаче, заспал на билото на сипея, изведнъж седна, наостри уши и насочи дългата си муцуна на север. След като постоя така минута-две, отметна глава назад и започна да вие. Разнесе се дълъг, треперлив вой, който от ниско се издигна до най-високия тон, достъпен за ушите ми.
Оотек сграбчи ръката ми и по лицето му се разля блажена усмивка:
— Елените идват, така говорят вълците!
В основни линии схванах казаното, но само толкова. Чак когато се върнахме в колибата и Майк отново беше на моите услуги като преводач, научих цялата история.
Според Оотек, вълкът от съседния северен район не само беше осведомил нашите вълци, че дългоочакваните елени са започнали да се придвижват на юг, но дори посочил точно къде се намирали в момента. Историята ставаше съвсем невероятна, защото този вълк не бил видял елените лично, а само предавал сведения, получени от още по-далечен вълк. Като чул и разбрал добрите новини, Джордж на свой ред ги предал нататък.
По природа и образование съм си мнителен — изобщо не скрих, че наивните опити на Оотек да ме слиса с тази фантасмагорична измислица ме забавляваха. Но Майк, за разлика от мене, повярва. Без много да се мае, той се застяга за ловен поход.
Неговото силно желание да убие карибу не ме изненада. По онова време вече бях усвоил една истина — както всяко друго човешко същество в Пустите земи, и той бе месоядно и се препитаваше изключително с еленово месо, ако имаше такова. Удиви ме обаче по-скоро готовността му да тръгне на поход в тундрата за два-три дни по такива безумни сведения, каквито бяха предложените от Оотек. Аз му го казах, но Майк се умълча и излезе без да ми отговори.
След три дни, когато отново го видях, той ме покани на еленов бут и чорба от еленови езици. При това ме осведоми, че намерил животните точно там, където определил Оотек, превеждайки посланието на вълците — край бреговете на едно езеро, наречено Коаик, близо седемдесет километра североизточно от колибата.
Сигурен бях, че това положително е някакво съвпадение. Но, любопитен да видя докъде би отишъл Майк в желанието си да ме вземе на подбив, се хванах на приказка и го помолих да ми разкаже повече за свръхестествения занаят на Оотек. Майк се отзова любезно. Обясни ми, че вълците не само притежавали способността да общуват на далечни разстояния, но упорствуваше, че си „говорели“ горе-долу като нас. Майк признаваше, че той самият не можел да чуе всички звуци, нито разбирал повечето от тях. Но някои ескимоси, и най-вече Оотек, толкова хубаво ги чували и разбирали, че буквално можели да си приказват с вълците.
Известно време смилах тази информация и стигнах до извода, че отсега нататък ще трябва да записвам всичко съобщено ми от двамата, само ако обилно го изпъстря с въпросителни.
И все пак мисълта, че може и да се крие нещо в тази работа, непрестанно ме глождеше. Ето защо помолих Майк да предаде на Оотек в бъдеще да следи какво ще говорят вълците и да ме държи в течение чрез Майк.
Когато следващата сутрин пристигнахме при леговището, от мъжките вълци нямаше и помен. Анджелина и вълчетата бяха станали и се мяркаха наоколо, но веднага се забелязваше, че Анджелина бе разтревожена. Тя непрестанно сновеше до върха на хребета над леговището и се ослушваше там няколко минути преди отново да се върне при малките. Времето си минаваше, а Джордж и чичо Алберт вече сериозно прекаляваха. На петата разходка до върха Анджелина като че ли чу нещо. Оотек също. Той още веднъж изигра своя театрален номер с ушите. След като слухтя няколко минути, зав се да ми обяснява какво бе станало. Уви, още не се разбирахме достатъчно и този път не схванах какво ми говореше, дори и в най-общи линии.
21
По време на двегодишното ни познанство с Оотек неговият английски значително се подобри и аз научих доста ескимоски, така че можехме свободно да разговаряме. Ето защо предавам по-ранните ни беседи, в които имаше склонност към усложняване, в по-разбираема за читателя форма.