През 1946 година лемингите (в Канадския север те са цикличен вид, който на всеки четири години бележи екологичен взрив и веднага популацията спада почти до нула) бяха в ниската точка на цикъла. Драстично оределите стада карибу на Киуатин22 по съвпадение избраха точно същата година да променят своите вековни миграционни традиции и заобиколиха почти целия централен южен Киуатин. За ескимосите, както за лисиците и вълците, това беше пагубен сезон. Глад надвисна над страната. Латентният вирус на бяс пламна сред гладуващите лисици и скоро болестта зарази вълците.
Животните, обхванати от бяс, не „побесняват“ в буквалния смисъл на думата. Засегнатата им нервна система става непълноценна, те загубват чувството за страх и от тях може да се очаква всичко. Случва се болни от бяс вълци сляпо да се нахвърлят върху движещи се бързо автомобили или влакове, да се дотътрят сред цели впрягове ескимоски кучета и в резултат ги разкъсват на парчета, да се скитат из селските улици, и да влизат в къщи и палатки с хора. Такива смъртно болни вълци заслужават само съжаление, но обикновено човешката реакция към тях е необуздан ужас — не поради болестта, тъй като рядко се разбира, че това е бяс, а поради самите вълци. Съществуват много гротескни случаи, които поддържат общия мит за злия и опасен вълк.
По време на епидемията през 1946 година в Чърчил се появил един такъв умиращ болен вълк. Най-напред го срещнал някой си ефрейтор от Канадската армия, който след заседание в кръчмата се прибирал в бараките. Според разказа на ефрейтора върху него изневиделица се нахвърлил гигантски вълк с намерение да го убие и той едва се спасил, като пробягал два километра до прикритието на караулката. Ефрейторът не можел да представи никакво физическо доказателство за изпитанието, но психическите последствия са били несъмнено много дълбоки. Неговото предупреждение вдигнало из целия военен лагер паника, почти до границите на пълна истерия. Били мобилизирани американски и канадски отреди, и скоро команди мъже с мрачни неумолими лица, въоръжени с карабини, пушки и джобни фенери, започнали да претърсват околността, решени да се справят със заплахата, която стигнала за броени часове до няколко вълчи глутници.
При последвалата екзалтация били убити — не от вълка, а от зорките му преследвачи — единадесет ескимоски псета, едно американско патрулно куче и един индианец, който се връщал късно у дома си.
Два дни децата и жените не излезли от къщите. От военния лагер пехотата почти изчезнала. В случай, че се налагало някой да отиде по служба до по-отдалечена сграда, той или тръгвал в джип, добре въоръжен, или изобщо не тръгвал.
На втория ден, от включения в издирването лек военен самолет, забелязали вълк. Храбрият отред на конната полиция се запътил да се разправи с него. Вълкът се оказал кокер,23 собственост на менажера на компанията за Хъдсъновия залив. Едва на третия ден паниката стихнала. Късно следобед, на връщане от летището, шофьорът на един пет-шесттонен военен камион изведнъж видял на пътя пред себе си проснат вързоп козина. Той ударил спирачките, но не успял веднага да спре, и вълкът — вече толкова болен, че не можел да се движи — милосърдно бил убит.
Последствията обаче са особено интересни. До ден днешен в Чърчил ще видите жители (сигурно и куп войници, пръснати по целия континент), които удрят шапка в земята и започват да разправят за вълчето нашествие през 1946 година. Те ще ви разкажат за отчаяни лични схватки, за свирепо нападнати жени и деца, за накъсани на парчета кучешки впрягове, и за цяло едно обсадено човешко селище. На края на драматичното описание липсва само един североамерикански вариант руска тройка, която се носи през заснежените равнина, неизбежно я поглъща вълна от вълци, след което в полярната нощ отеква хрускане от човешки кости, разтрошавани между вълчите челюсти.
19.
ГОЛ СРЕЩУ ВЪЛЦИТЕ
Седмиците, които прекарахме в кръстосване на тундровите равнини, се оказаха истинска идилия. Обикновено времето беше приятно и усещането за свобода, вдъхвано ни от безбрежното пространство, ободряваше почти колкото самия скитнически живот.
Когато стигахме територия на ново вълче семейство, установявахме лагер и изследвахме околността, дотогава, докато опознаехме групата. Въпреки необятната пустота на страната, не изпитахме самота нито за миг, тъй като неизменно с нас бяха елените карибу. Те, заедно със съпровождащите ги ята чайки и гарвани, вливаха живот в пейзажа, който иначе би изглеждал мъртвешки необитаем.
22
Броят на канадските карибу е спаднал от около 4 млн. през 1930 г. до 170 000 през 1963 г. (б. а.).