Една от страничните задачи, с които бях натоварен, беше проучване на растителността. Това включваше три етапа: първо — да направя хербарий на всички видове растения в областта; второ — да степенувам количествата и да определя съотношението между различните растения; и трето — от мене се очакваше да изготвя „качествен анализ“, като определя хранителната стойност на тази растителност по отношение на елена карибу.
Вече не ми оставаше време да свърша всичко това и се реших на компромиса да се заема с „обобщаващо изследване“.
При него се налагаше употребата на кръга на Раункиер24 — един метод, замислен в пъкъла. На пръв поглед той изглеждаше съвсем невинен — просто голям метален обръч, но пуснат в действие, представляваше дяволски механизъм за подлудяване на здрави хора. За да го използува, ученият трябваше да застане сред някое мочурище, да затвори очи, да се завърти като пумпал няколко пъти и после да хвърли обръча колкото може по-надалеч. Тази усложнена процедура целеше осигуряването на пълна „случайност“ при хвърлянето. За мен конкретният резултат от метода се изразяваше в това, че изобщо изгубвах обръча и после трябваше да го търся до припадък. Намерех ли го обаче, започваха истинските мъчения.
Трябваше да отскубна всяко растенийце, независимо колко миниатюрно, попаднало вътре в чудотворния обръч, да определя неговия вид, да преброя всичките видове, а после и растенията от всеки вид.
Изглежда просто, нали? Обаче не е. По начало растенията в Пустите земи са дребни, почти микроскопични и моят пръв опит с кръга ми отне по-голямата част от деня, и ми докара очна преумора, и пристъпи на лумбаго, в резултат от дългите часове, които клечах като умопомрачен заек над кръга, докато отскубвах растенийцата с пинсети.
Бях убедил Оотек да не ме придружава в моите Раункиерски експедиции, просто защото не се чувствувах способен да му обясня техния смисъл. Но на третия ден от моето изтезание той се показа зад близкия хълм и безгрижно се спусна по склона към мене. Моят поздрав беше малко кисел, защото точно в този миг сърцето ми съвсем не преливаше от доброта. Изправих се болезнено, взех обръча и го хвърлих за пореден път, докато той с интерес ме наблюдаваше.
Кръгът не отлетя надалече — бях уморен, обезкуражен, не ми бяха останали сили.
— Шуианак! Много лошо! — унищожително изкоментира Оотек.
— По дяволите! — креснах разгорещено аз. — Я теб да те видя!
Мисля, че моят ангел-пазител ме бе вдъхновил за това предизвикателство. Оотек направи някаква високомерна гримаса, изтича за обръча, вдигна го, изви назад ръка като дискохвъргач и го метна. Кръгът се издигна като летяща яребица, блесна ослепително на слънцето, стигнал върха на траекторията си, полетя грациозно над близкото езеро, вряза се във водата почти без плясък и изчезна завинаги.
Угризения на съвестта обзеха Оотек. Лицето му се удължи в мрачно предчувствие, очаквайки да избухне моят гняв. Предполагам, че той така и не разбра защо хвърлих да го прегръщам, после весело го завъртях в няколко стъпки от игрив индиански танц, и накрая го замъкнах в колибата, където поделих с него последната скъпоценна бутилка вълчи сок. Но тази случка несъмнено затвърди неговото убеждение, че нравите на белия човек наистина са неразгадаеми.
След като за щастие по този начин проучването на растителността приключи, пред мен се изправи друго неприятно задължение — довършването на скатологическите изследвания.
Поради голямото значение, придавано на скатологията в Отава, ми бе наредено да посветя част от времето си на събиране и анализ на вълчи изпражнения. Не бях очарован от тази задача, но в скитанията си из Пустите земи хвърлях по едно око и на изпражненията. Събирах намереното с дълъг форцепс и го поставях в малки брезентови торби, всяка поотделно обозначена с надпис за приблизителната трайност на образеца, за мястото и времето на намирането му. Торбичките държах под леглото си в колибата. Към края на септември бях натрупал такова грамадно количество, че съдържанието започна да се изсипва по пода и да ми се мотае из краката.
По ред причини, сред които не на последно място бе изразът, който си представях, че ще придобият лицата на Оотек и Майк, като разберат с какво се занимавах, не изпитвах никаво желание да анализирам своите находки. Бях успял да запазя в тайна дейността си по събирането на изпражненията. Майк и Оотек навярно любопитствуваха какво ли има в торбичките, но бяха твърде възпитани или пък прекалено се страхуваха от онова, което бях им казал, за да ме разпитват подробно. Макар че вече бяха станали достатъчно толерантни към особеностите на моите професионални задължения, не исках да ги пресилвам. Затова и продължавах да отлагам анализа, докато една октомврийска сутрин двамата заедно тръгнаха за лов на карибу, и аз останах единственият господар на лагера. Тъй като се чувствувах сравнително сигурен в уединението си, точно тогава се приготвих да приключа с неприятната задача.