В отсъствието на Майк домакинът бях аз, а най-голямата добродетел в Севера е гостоприемството, и поканих ескимосите на вечеря в колибата. Изглежда те разбраха и като ме оставиха да свърша заниманията си по последните останали изпражнения, се оттеглиха зад близкия хълм, за да се установят на временен лагер.
Резултатите от анализите се оказаха изключително интересни. Близо 48% от изпражненията съдържаха остатъци от гризачи, предимно зъбни резци и кожа. Другите поддаващи се на определяне по хранителните параграфи съставки включваха еленови кости, козина от карибу, няколко птичи пера и — неочаквано, едно медно копче, силно корозирало под въздействието на стомашните сокове, но с все още различаваща се емблема — котва с въже, каквато използуват различни морски търговски компании. Нямам представа как копчето бе дошло тук, но само то не можеше да се приеме за доказателство, че някой заблуден моряк е бил изяден от вълк.25
Тържествено наблюдаван от две малки ескимосчета, измих кофите и ги напълних с прясна вода, за да приготвя нужните, както знаех, десетина литра чай. На връщане към колибата забелязах момчетата да тичат нагоре по хълма, сякаш носеха новини, които горяха от нетърпение да споделят с родителите си, и се усмихнах на това въодушевление.
Веселото ми настроение обаче не се задържа дълго. След три часа вечерята беше готова (представляваше кюфтета от кълцана риба, печени по полинезийски, със сладко-кисел сос, мое изобретение), но от гостите нямаше и помен. Вече се беше стъмнило и се притесних да не би да се е получило някакво недоразумение относно часа на вечерята.
Най-накрая си облякох парката26, взех едно фенерче и тръгнах да търся ескимосите.
Изобщо не ги намерих. Мястото за лагеруване бе изоставено и хората бяха изчезнали до един, сякаш огромната равнина ги беше погълнала.
Чувствувах се много объркан и някак си обиден. Когато си дойде Оотек, разказах му случката и поисках обяснение. Той ми зададе куп уточняващи въпроси за кофите, изпражненията и от тоя род, които ми се сториха не съвсем уместни. И накрая се провали — за пръв път, откакто се познавахме. Твърдеше, че било необяснимо защо бяха отхвърлили така грубо моето гостоприемство … и случката така си остана необяснена.
23.
ДА УБИЕШ ВЪЛК
Наближаваше времето, когато трябваше да напусна залива „Вълчи дом“ — не защото го желаех, а защото вълците щяха да потеглят към своите зимни територии.
В края на октомври, когато зимата започне да опустошава оголените равнини, елените обръщат гръб на тундрата и навлизат в чуждия, но приютяващ свят на горите. А където вървят те, следват ги и вълците, защото върху замръзналата земя не остава нищо, с което да се препитават.
От началото на ноември до април, вълците и елените пътуват заедно из тундрата — из редките гори от недорасли смърчове и хвойни, на границата с гористия пояс. В годините, когато полярните зайци-беляци изобилствуват, вълците ги ловят много, но все пак хищниците стоят винаги в близост до елените, защото в гладни времена единствено те могат да ги спасят.
Всяко вълче семейство пътува като група, но не е рядко две-три групи да се обединят в глутница. В това отношение сякаш не съществуват правила и глутницата по всяко време може да се разпадне. Все пак, по отношение на броя на вълците в една глутница, има някаква горна граница. Зимният лов наистина изисква висока степен на съгласуваност между повече вълци, но същевременно, ако станат прекалено много, плячката не би стигнала за всички. Идеалният размер се движи между пет и десет вълка.
През зимата вълците като че ли нямат определени територии. Всяка група ловува където и както си иска, и са виждали как при среща между две непознати глутници те се поздравяват и после всяка тръгва по своя път.
Рядко се случва съсредоточаване на глутници. Как успяват да останат разпръснати и така да избегнат опасността да се струпат повече вълци на по-малко дивеч, не се знае, но индианците чипеуйан27 смятат, че това се постига чрез съобщения с урината, поставяни на всяко издигнато място — скала или дърво, покрай езерата или покрай пътеките. На практика, докато в съответния район не се разрази пълен глад, номадските зимни вълчи глутници, които следват по стъпките също толкова номадските еленови стада, по някакъв начин успяват да не се настъпват по лапите.
25
Не съществуват автентични данни, че вълците са нападали хора, въпреки случаите, в които изкушението положително е било почти неудържимо (б. а.)