- Ключа ли му остави? - попитах.
- Не, по дяволите. Претърсих го. Нямам представа как го направи.
- Има два вида хора - каза Илайджа. - Едните се примиряват да стоят с белезници; другите изваждат палците си от ставите, за да се освободят.
- Хубав трик. Изглеждаше болезнено. А сега, ако обичаш, си сложи пак белезниците, защото няма да те пусна да излезеш от клетката, ако не си подобаващо заключен. Освен ако не искаш да те тресна с електрошока. /
- Може ли аз да го тресна? - попитах аз.
- Може би. Ако се държиш прилично - обеща Андре. После натисна клаксона. - По-бързо бе, смотаняк!
Един микробус пред нас караше много бавно. Андре се престрои, за да го изпревари, но микробусът даде газ, засече ни и пак намали.
- Какво прави тоя?
Започнах да се притеснявам, но аз винаги се притеснявах. Параноята е първият симптом на старческата деменция. Почти не ѝ обръщах внимание.
- Може би трябва да го спреш и да му напишеш фиш - предложих.
- Аз съм детектив. Не съм катаджия.
- Винаги си носех кочан с фишове в жабката, в случай че ми се прииска да изтормозя някого.
- Това нарушава закона поне по сто начина. Сигурно си спирал чернокожи, задето карат в неподходящ квартал. Освен това в наши дни издаваме фишовете с компютър.
- Не се учудвам.
На задната седалка Илайджа сплете пръсти, после рязко изви ръце така, че отново намести палците си с шумно изпукване.
Погледнах в страничното огледало, за да видя адвоката, който караше след нас. Колата на Лефковиц беше безвкусна като костюма му - голям джип „Кадилак ескалейд“, модел, който внукът ми веднъж находчиво описа като предпочитаната кола на хората, които искат да се покажат.
Навремето, когато човек искаше да инвестира в автомобил, купуваше нещо с дванайсетцилиндров двигател, ръчно предаване, твърдо окачване и състезателни гуми. Сега скъпите коли бяха опаковани в хром, тапицирани с кожа и облицовани с дърво: красиво, декоративно возило, което изгаря поне половин резервоар бензин по четири долара за галон само за да отидеш до кварталния магазин.
С евтината си държавна „Краун Виктория“ Андре можеше да прави кръгчета около кадилака на Лефковиц, който струваше най-малко 60 бона. Джипът бе подвижен паметник на мекушавостта, некадърността и свръхпотреблението - идеалният символ на ерата на епидемичното затлъстяване.
Бил О’Райли наскоро говори за това. В доброто старо време хората искаха да са Стив Маккуин, а сега хлапетата си мечтаеха да станат като рапър на име Пий Дидлър[7]. Навремето бяхме нация от мъже, а сега - страна, пълна с молове, грозни коли и мобилни телефони без копчета. Понякога си мислех, че на света вече няма място за мъже като мен. Но това не беше вярно. „Валхала“ бе такова място; освен това си имах и онова парцелче покрай Саут паркуей, до сина ми.
Почудих се как Лефковиц може да си позволи такова возило. Престъпниците със сигурност плащаха добре, но със защита на мемфиски бандюги и уреждане на спорове за пътнотранспортни произшествия не можеш да спечелиш достатъчно за кадилак и диаманти. Предположих, че е абсолютен спекулант. Можех да се обзаложа, че златният му часовник е с нечие чуждо име, гравирано на верижката, и е купил джипа с голямо намаление, след като някой друг си е просрочил лизинга.
Зад нас един очукан пикап „Форд“ засече Лефковиц и се залепи за задната ни броня. Движението бе доста рехаво, за да провокира подобна агресия у хората, но Мемфис винаги е бил известен с невъзпитаните си шофьори. Андре, изглежда, не беше забелязал пикапа. Все още роптаеше срещу оня с микробуса и че трябвало да играе в някаква абсурдна комедия със старци като Мел Брукс и Карл Рейнър.
Пред нас смотанякът с микробуса мина през едно кръстовище и спря рязко без видима причина. Андре наби спирачки, за да не го блъсне.
- Какво му става на тоя, бе? - изрева. - Иска ми се и аз да носех кочан с глоби.
Превключи на задна, но нямаше накъде да мръдне, защото пикапът почти се беше залепил за задната ни броня. Бяхме блокирани насред кръстовището и тия негодници нямаха намерение да ни пуснат.
- Мамка му - измърморих и бързо си сложих колана.
Андре не осъзна какво става, докато не чу рева на двигател отвън. Едва успя да се стегне, преди един голям шевролет „Събърбан“ да се забие от лявата страна на полицейската кола и въздушната възглавница да експлодира в лицето ми.
15
2009
От сблъсъка и въздушната възглавница главата ми кънтя поне двайсет секунди и когато се опомних, от задницата на микробуса пред нас бяха изскочили трима мъже и извличаха Илайджа от задната седалка на полицейската кола.
7
От рее (анг.) - пикая, и diddle (анг.) - подхлъзвам се, пилея си времето. Игра на дума с името на известния рапър Пи Диди (P. Diddy). - б. р.