Но няма как да срещнеш някой, който е бил в „Треблинка“. В „Треблинка“ са отишли един милион души, но всичките са мъртви. „Треблинка“ не беше затворнически лагер като „Аушвиц“. „Треблинка“ беше фабрика. „Треблинка“ беше кланица.
Когато есесовците дойдоха в мръсната кооперация в гетото, където ни бяха набутали, след като конфискуваха дома и магазина на баща ми; когато ни натириха навън, размахвайки оръжия в лицата ни; когато ни заведоха на гарата и ни натъпкаха толкова плътно в един товарен вагон, че нямаше как да седнеш, имахме късмет, защото влакът отиваше само до „Аушвиц“.
Имах късмет, когато слязох от влака, омазан с пикня и лайна, не всички от които бяха мои. Имах късмет, когато пазачите отделиха мен и баща ми надясно, а не наляво, където пратиха майка ми сестра ми и. Имах късмет, когато мама отказа да се отдели от нас и плака и ги умолява, а те я застреляха в лицето, докато държеше сестра ми. Имах късмет, защото убиха само майка ми, но не и мен.
Имах късмет, защото бях в „Аушвиц“, а в „Аушвиц“ хората оцеляваха. Баща ми също имаше късмет, но той не оцени благините, които му бе отредил Хашем[9]. След като видя какво направиха с майка ми, не можеше да яде. Не можеше да извиси глас и да слави Божието име. Сигурно щеше да умре върху купчина мухлясала слама, ако надзирателите не го извличаха от бараките за сутрешните проверки. В деня, когато вече не можеше да стои прав на плаца, го пребиха до смърт. Ако искаме благословията на Хашем, казват равините, трябва да Го срещнем по средата на пътя. Баща ми не успя да се възползва от възможността, дадена му от Бог, когато го изпрати в „Аушвиц“.
Разбира се, повечето равини бяха изпратени в „Треблинка“, тъй че може би не са били толкова умни, колкото са мислили.
При тези думи Илайджа отново изчурулика, весело.
- Защо ми разказваш всичко това? - попитах го.
- Искам да знаеш. Искам да разбереш вроденото лицемерие на твоята позиция. Искам да проумееш колко абсурдно и унизително е за един евреин да служи като агент на принудата в една християнска държава и да вникнеш в неоспоримата логика на начина, по който аз правя нещата.
- Е, предполагам няма къде да ходя, докато държиш тия пистолети, насочени към мен. Затова, давай, убеди ме.
Той се усмихна, а аз леко присвих очи. Тия негови аушвиц- ки зъби бяха гадна гледка.
- След като убиха баща ми, разбрах, че трябва да се махна от онова място, затова чаках и слушах. Бях разпределен в трудов отряд от двайсет затворници под надзора на двама есесовци. Всеки ден ходехме в едно опразнено полско село близо до лагера и събирахме годните материали от сградите, определени за събаряне. Единият от надзирателите беше продажен и алчен тип. Крадеше от отпадъците и прибираше всичко ценно, което намираше изоставено в къщите.
Един ден се приближих до него, докато пушеше извън къщата, където колегата му не можеше да ни чуе. Беше опасно - за опит да говориш с надзирател можеха да те застрелят. Аз обаче знаех как да възбудя интереса на този мръсник.
Казах му, че баща ми е бил богат търговец, преди Нюрнбергските закони да лишат евреите от собственост. Казах му също така, че когато е разбрал, че ще ни пращат в гетото, татко е скрил богатството си - пари и бижута. Надявал се да си го прибере след войната. Казах на надзирателя, че аз съм единственият жив човек, който знае къде е скрито съкровището, и му обещах да му го дам, ако ме изкара от лагера.
Той помисли няколко минути, после влезе в къщата, разби главата на другия надзирател с приклада на автомата си и застреля останалите евреи от отряда. Хвана ме за ръката и ме завлече в гората, нареди ми да чакам там.
Предполагам, че е казал на шефовете си, че евреите са нападнали колегата му и той ги е избил за наказание. Но оправданията за убийствата, не ме интересува. Знам само, че според документите, аз съм бил убит в онзи ден в онова разрушено полско село и съм погребан в масов гроб. От „Аушвиц“ има оцелели, но аз не съм сред тях. Аз съм от умрелите.
Чаках в гората до мръкване, когато чух някой да вика от пътя. Промъкнах се до края на гората, като се криех в сенките, и видях млада жена с каручка, теглена от старо муле. Отидох при нея. Тя ме скри под купчина стари парцали и ме закара в една мизерна ферма. Каза, че била любовница на надзирателя и той ѝ бил казал да ме прибере, за да отидем да им дам съкровището. Не го чаках. Намерих нож и я ръгах, докато издъхна, после откраднах всичко ценно от къщата. Трябваше да я намушкам петнайсет пъти, докато престане да мърда. Нито за миг не се поколебах.
Преживях войната като беглец. Оцелявах, като вземах каквото ми трябваше. Не го наричах кражба. Не мисля, че съществува такова нещо като кражба. Нюрнбергските закони, които национализираха собствеността на родителите ми, още от ранна детска възраст създадоха у мен дълбок скептицизъм към понятието за право на собственост. Прехвалените законни собственици на богатството в тази страна не са го натрупали по по-честен начин от онези, които са се облагодетелствали със собствеността, конфискувана по Нюрнбергските закони. Хората изсичат горите и отварят дълбоки рани в земята, за да добиват въглища с благословията на държавата, а ме обявяват за престъпник заради това, че от време на време си вземам по някоя пачка хартийки. Клъдж си е построил каменен палат с печалбите от експлоатацията на негрите, а ти дремеш в колата, за да ми попречиш да взема заплатите, които той отказва да изплати на работниците си. Ако питаш мен, хората имат право да задържат това, което имат, само докато са в състояние да ми попречат да го взема.
9
Име, с което евреите обикновено назовават Бог извън молитвите. В буквален превод от иврит означава „името“. - б. р.