- Боли ме мене за тоз твоя директор. Ние сме си отделни. Мадмозел, скачай тука. А ти свяляй сакенцето. И чепиците.
Фандорин въздъхна, изправи се, свали сакото.
- Извинявай. Няма да е за дълго.
Мона не се страхуваше. По-скоро й беше интересно.
Ераст Петрович с лекота скочи на брега, единият му крак едва докосна земята, а вторият описа дъга и удари грубиянина по лицето. Онзи изпусна карабината и още не се бе строполил, когато Фандорин се завъртя на петата си и фрасна втория с лакът в окото.
- Браво! - извика Мона. - Бис!
Но бис не се получи, защото третият бандит (а това без съмнение бяха обикновени бандити, щом бяха „отделни") захвърли оръжието и си плю на петите през храсталака.
Ударените лежаха тихо, но офейкващият крещеше:
- Братлета! Братлета!
Някъде изцвилиха коне. Много.
Ераст вдигна една от карабините и скочи обратно в лодката.
- Няма да се натрапваме - каза той. - Там има и някакви братлета отгоре на всичкото.
Бр, бррррр, брррррррр - запърпори моторът.
Лодката започна да набира скорост.
Скоро върбакът свърши и дойде открито поле.
В полето нещата не изглеждаха добре. Там в галоп препускаха ездачи, в облаци прах се търкаляше тачанка и се носеше разбойническо свиркане.
Баркасът рязко сви към другия бряг.
- Ако останем на вода, ще ни покосят с картечниците - обясни бързо Ераст. - Трябва да спрем и да потърсим укритие. Към онзи нос!
Той я грабна за ръката и веднага щом лодката се удари в брега, двамата скочиха. Побягнаха.
Да-да-да-да! - отекна над реката. Мона се изтърколи по тревата - Фандорин я бе дръпнал по-силно за ръката.
Въздухът над главите им зашумоля.
- Можеш ли да пълзиш?
- Не съм пробвала от двегодишна, но ще си спомня -отвърна Мона. Изобщо не я беше страх. С него не се страхуваше от нищо.
Запълзяха. Наоколо шумеше и падаше покосената от куршумите трева.
- Тези пък какво се заядоха - промърмори Ераст, като се надигна и се огледа.
Мона също погледна.
От реката стърчаха човешки глави. Над всяка имаше протегната ръка и винтовка в нея.
- А да бягаш? Трябва да стигнем ей до онази долчинка. Там картечницата няма да ни стигне.
- Аз съм велосипедистка. Знаеш ли колко силни са краката ми?
- Знам. Три-четири!
Хукнаха, хванати за ръце. Като в детството, каза си Мона. А освен това помисли: а мигът все пак е прекрасен, дори такъв.
Изтърколиха се по не особено стръмния склон. Преминаха към бърз ход.
- Къде отиваме?
- Видя ли онази могила с каменната жена в полето?
Тя поклати глава. Не гледаше напред, а само в краката си.
- Там ще залегнем. Ако се домъкнат там, толкова по-зле за тях.
Те се измъкнаха от долчинката и приведени, тичешком, се покачиха на малкия хълм.
- Скрий се зад статуята и не се подавай.
Но Мона се подаде, разбира се.
По полето, разгънати във верига, търчаха хора. Изглеждаха смешно ниски, защото тревата им беше до кръста.
- Точно като тогава - каза Мона.
- Кога „тогава"?
- Когато с мама сте бягали от башибозуците. Помниш ли Варя Суворова? Аз съм дъщеря й.
Беше трудно да се измисли по-ефектен момент за това ефектно съобщение.
Черните вежди на Ераст се извиха в идеални дъги, но челюстта му увисна доста неелегантно.
- Какво? - изломоти той. - Това не може да б-бъде.
- Не можеш да се отървеш от нашето семейство – засмя се Мона, много доволна. - Дълги са ни ръцете. И краката... Ох!
От каменното бедро на жената с противен звук рикошира куршум.
Ераст накара Мона да се сниши чак до земята. Тръскаше глава и не можеше да се опомни.
- Ти си д-дъщеря на Варвара Андреевна! Но... т-това е невероятно!
На Мона ужасно й харесваше, че той се смущава и мънка. Свистенето на куршумите само придаваше допълнителна пикантност на сцената.
- Ама и тези нещастници се п-появиха съвсем не навреме! - сърдито реагира той на стрелбата.
- Мама ми е разказвала как турците препускали, а ти си се целел в тях с пушката. Нали и при нас е същото?
- Сега е по-добре. Башибозуците бяха повече, а моят уинчестър се оказа незареден. Тези са само десетина и в манлихера има пълен п-пълнител. Много те моля, не се показвай.
А той самият се показа. За секунда. Вдигна пушката, стреля и пак се скри.
В полето се чу вик. Мона надникна отдолу.
Един от бандитите се въртеше на място, хванал се за рамото. Над главата й отново отекна изстрел.
Втори изпусна пушката, олюля се и също се хвана за рамото.
Останалите се скриха в тревата.
Ераст чакаше, като само леко местеше дулото.