- Хайде! - настоя Надя.
Той извади от джоба един шоколад „Еминем-лукс", нейния любим, и го сложи в ръката й.
- Как не ви е срам! Обещахте ми!
- Защо ви е браунинг? По кого смятате да стреляте?
- По себе си! Ако ме арестуват, жива няма да се дам! Не искам да ме измъчват!
Романов още веднъж си погледна часовника. По дяволите!
- Първо, при нас не измъчват, Козловски не позволява - каза той разсеяно, като тръгна към изхода. - И второ, ако ви арестуват, ще се озовете при мен и аз ще ви измъкна. Така че яжте си шоколада и не мислете за глупости.
- Защо с баща ми винаги говорите сериозно, а с мен само се шегувате? Смешна ли ви се струвам?
Гласът й толкова мъчително трепна, че се наложи да спре. Романов се обърна.
- Струва ми се, че сте най-прекрасна сред девойките. А се шегувам, защото когато ви виждам, ми се повдига настроението.
Тя го гледаше с подозрение - пак ли се шегува? Алексей направи много сериозна физиономия и Надя грейна в усмивка.
- Не ме изпращайте. Сам ще проверя двора - каза той.
- Е, без обиди, нали?
Подаде й ръка, а когато Надя му протегна своята - не се сдържа, поднесе я до устните си и я целуна точно по белега.
- Какво правите?! - ахна тя. Не бе дръпнала ръката си от горящата свещ, а сега подскочи - едва не падна.
Когато Романов излезе навън, усмивката още дълго не слизаше от лицето му, но погледът бе вече съвсем друг - съсредоточен.
Алексей обмисляше как ще разговаря със Стареца.
Облачното щастие
По-добре да бе писал за войната и мира, отколкото да се правиш на умен за нещо, от което нямаш никаква представа, мислено каза на автора Мона. Тъкмо се бе заела да препрочита „Анна Каренина", но вниманието й веднага се отклони. В последно време постоянно й се случваше. Та викаш значи, всички щастливи семейства си приличат. Със собствената си съпруга не си могъл да се разбереш, но иначе пълниш главите на читателите с глупости.
Щастието за всички е различно. Например такова, като в семейството на Мона, сигурно не е имало никъде и никога. Светът наоколо да се руши, отвсякъде да пристигат вести - и всяка следваща да е по-лоша от предишната, и глад, и мор, и сътресения и изобщо не е ясно какво ще е утре - и все пак огромно щастие. Не безоблачно, разбира се. Облачно, при това много облачно. Цялото небе е покрито с буреносни облаци, които са черни и бълват гръм, но от това щастието се усеща само още по-остро. И така вече четири месеца!
Всъщност първите седмици след раняването, разбира се, не бяха кой знае колко весели - болки, безпомощност, треска, но пак беше щастие. Защото Мона пропусна най-лошото, беше в безсъзнание. Дойде на себе си вече в болницата, след операцията. Отвори очи и видя над себе си навъсеното лице на благородния мъж - и веднага се усмихна.
Веднага след този миг животът започна да става все по-лош, а щастието ставаше все повече и повече, и повече.
Изразът „благороден мъж" тя заимства от Маса. Не смяташе себе си за „благородна жена", но на Ераст му пасваше съвсем точно. Така и го наричаше: „Ей, благородни мъжо, стига си се ресал, идвай на закуска!"
Ераст прекарваше много време пред огледалото: подстригваше си мустачките, играеше си с пътя на косата, гласеше идеалния ъгъл на якичките. Смята, че при толкова млада жена трябва да изглежда безупречно. Смешен е!
От друга страна, слава богу, че е толкова педантичен и се грижи за прическата си -иначе нямаше да има никакво щастие. След като проби Мона, куршумът се бе ударил в стоманеното гребенче в джоба на гърдите на Ераст. По-късно японецът надраска на повредения гребен изречение с йероглифи и го сложи в сребърна рамка. Изречението се превеждаше по следния начин: „Търсещият Красота побеждава смъртта".
Мона първо прекара цял месец в болницата и беше щастлива, защото Ераст идваше всеки ден и защото й бе много приятно да оздравява.
След това я изписаха и тя се премести при Ераст, което вече бе истинско блаженство: да живеят двамата под един покрив, да се събуждат заедно. Вярно, че жилището бе ужасно - в покрайнините, с ламаринен умивалник и дъсчена тоалетна, която Мона наричаше le nouzhnik, а самото обиталище - la coliba - защото с любимия раят е и в колиба.