През август се откри харковски филиал на „Лионски кредит", където Ераст успя да преведе пари от американската си сметка (да, да, благородният мъж се оказа и богат). Тогава щастливото семейство се премести в двустаен луксозен апартамент в „Метропол" -чудесен хотел на световно ниво, който бе отворил врати точно преди войната. А там имаше меки постели, топла вода, телефон, отличен ресторант и палми навсякъде - като в Едем.
Мона предпочиташе да не напуска това островче на нормалния живот, особено когато стана ясно, че закъснението на женския цикъл не е от раняването, както се предполагаше преди това. Най-добрият акушер в града, професор Либкинд, каза, че вследствие на травматичния старт на бременността, до двадесета седмица била голяма опасността от помятане, затова й предписа максимален покой. Трябвало временно да се „понижи тонуса на матката". Повечко трябвало да се лежи в леглото, желателно било да е по гръб и не било лошо краката да бъдат повдигнати; изисквало се правилно хранене и в никакъв случай да не се нервира.
Мона с огромно удоволствие понижаваше тонуса на матката си. Четеше в леглото с високо вдигнати крака. Щом се уморяваше да лежи, се местеше в креслото, правеше си маникюр и си свиркаше. Пиеше чай с ябълки антоновки и поглеждаше смръщено към прозореца.
Светът зад прозореца съвсем не я привличаше. Там властваше нещастието. По улиците се влачеха мишосиви колони, караха ранени, бързаше нанякъде умърлушена тълпа.
Война.
А на Мона й беше все едно. До заветната двадесета седмица оставаше само месец. Тогава, с благословията на доктора, щяха да идат в Крим, да се качат на парахода и да отплават далеч от страната на победилите плъхове. Щастието ще стане безоблачно.
Коремът й растеше, но не толкова бързо, колкото й се искаше, макар че Мона ядеше като за двама. Коремът бе неин важен съюзник. Всеки път, когато благородният мъж започваше мрачно да обикаля из стаята, след като прочетеше всички вестници, Мона изпъчваше корема напред, започваше да се жалва, че й се повдига, което никога не се беше случвало - бременността не причиняваше на бъдещата майка каквито и да било неприятности. От оплакванията благородният мъж веднага започваше да се суети и забравяше за света отвън.
Трябва да издържа още четири седмици, а после мога и да се отпусна, каза си Мона, сядайки и оглеждайки се с удоволствие в огледалото. Торбички под очите - отлично. А това на челото какво е - нова бръчица? Великолепно! Кога най-накрая ще се появи поне едно бяло косъмче? Искаше й се да изглежда по-стара, за да се доближи по възраст до Ераст, защото той, горкият, толкова се притеснява, че е с тридесет години по-възрастен от нея.
Още е рано за обяд. С какво ли да се захване? Дали да не се заеме със своите фигури?
Сложи работната престилка, излезе от спалнята и отиде в хола. Там седеше Маса и разхождаше четката по лист хартия. Онзи ден той купи в китайския квартал туш, четки и някаква особена хартия. И сега рисуваше от онези, своите завъртулки - имаше черни петна по челото и крайчеца на носа.
- Да поработим, а? - каза Мона.
Японецът се изправи и почтително се поклони.
Той се появи, докато тя още лежеше в болницата и от време на време изпадаше в несвяст. Веднъж дойде на себе си и на мястото, където обикновено виждаше лицето на Ераст, различи кръгла физиономия с дръпнати очички. Помисли, че е сън, а се оказа, че благородният мъж с телеграма е извикал своя Санчо Панса от Севастопол.
Японецът видя, че болната е отворила очи. Наведе цялото си туловище, без да сгъва врата (при тях така е прието).
Каза:
- Масахиро Шибата. Много ми е приятно.
И на Мона веднага й стана приятно и го обикна. Той ужасно я забавляваше, повече от Ераст дори.
Маса живееше в съседство, но почти винаги беше в гостната, а когато Ераст отсъстваше - непрекъснато.
Мона, разбира се, можеше да държи благородния мъж до себе си неотлъчно, за една нещастна бременна жена със слабо здраве това щеше да е много лесно, но не си струва да държиш такъв човек затворен между четири стени - ще започне да се измъчва. С Ераст трябваше да се държи по друг начин: постоянно да му измисля някакви малки трудни задачи. За да има през цялото време какво да прави и по-малко да се замисля за съдбата на света.
Първо краката на Мона започнаха ужасно да мръзнат и за да ги топли, се оказаха необходими чорапи от вълната на новородено агне. Ераст тръгна по околните села в търсене на този Граал - не беше лесна задача, защото край Харков почти не отглеждаха овце, а пък и както е известно, агнетата не се раждат през лятото. Но нищо, той намери, а Маса оплете чорапите. В този момент обаче втрисането на Мона изчезна и започнаха пристъпи на нервно безпокойство, които й бяха напълно противопоказни. Единственият лек се оказа някакво ново швейцарско лекарство - и Ераст една седмица обикаля по болници и аптеки, че дори се канеше да тръгне за Константинопол, но това вече щеше да е прекалено. Мона заяви, че все пак достатъчно добре й действа тинктура от мащерка.