- Благодаря..., братко - каза му Ераст Петрович и закуцука към посочения коридор, като внимателно се оглеждаше.
Беше някак озадачен. Леговището на разбойническата анархия не изглеждаше така, както се очакваше. Нямаше никакви безобразия, хората са трезви, подът не е покрит с храчки, никъде не се търкалят бутилки. Странна работа.
От двете страни на коридора се чернееха кожени врати. Обектът би могъл да влезе във всяка от тях, а можеше и да е продължил нататък, към виждащото се в дъното стълбище. Де да можеше да срещне някой също толкова вежлив като онези тримата и да попита какъв е този „Гарибалди" и къде да го търси.
Една от вратите се отвори, излезе мъж само по бяла риза с разкопчана яка, макар че сградата не бе отоплена и по коридора ставаше течение. Жестът, с който мъжът обърса носа си, бе познат на Фандорин: така правят изпечените кокаинисти, веднага след „шмъркането".
Ето това си е по анархистки, помисли си Ераст Петрович, а не тия тук „братя", „сестри", „не е време за любов". Разкопчаната риза също е разбираема - човека го залива гореща вълна от силния прашец.
- Честита линия! - обърна се Фандорин към кокаиниста с обичайното за подобна публика приветствие.
Отговорът дойде неочаквано.
- Ха, господин драматург! - рече звучният глас. - Как ви беше името... Фандорин, нали? Отдавна не сте се появявали.
Мъжът махна ръка от лицето си и то се оказа смътно познато. Миг по-късно в паметта му изплува и името от предишния театрално-кинематографичен живот - Ераст Петрович прекара в онези среди трите години преди войната, чак до неприятната случка в Баку.
Актьорът Громов-Невски - ето кой беше това. Човек със средна дарба, не го вземаха в първокласни трупи - смяташе се, че преиграва, прекалява с ефектите, но охотно го канеха в сборни трупи за гастроли, за ролите на герои-любовници. Беше едър, шумен - напълно подходящ за провинцията. Видимо стискайки зъби (от кокаина челюстите се схващат), Громов здраво стисна ръката на Фандорин. Очите му с разширени зеници блестяха с неестествена енергия.
- Къде изчезнахте?
- Бях болен.
- Виждам. Ходите с бастун. Остарял сте.
Но на Громов не му беше интересно да го разпитва, в такова състояние на човек му се иска той да говори. Всъщност и актьорът не се беше подмладил. Физиономията му се беше посмачкала и леко увиснала, бузите му бяха пожълтели.
- Жалко, че ви нямаше. Как блестях само през миналия и по-миналия сезон! Вземах по петстотин рубли за представление. Публиката се побъркваше. През шестнадесета имах три бенефиса. Представяте ли си, стана проблем да ходя по улиците - спираха ме за автографи. Сега също ме познават, ама театрите вече не са същите. Сборни трупи никой не прави, репертоарните поставят някакви глупости - за разни там Пугачовци и Парижката комуна. В днешно време любовта не е на мода.
- Това вече го чух - кимна Ераст Петрович, като си помисли, че тази среща е тъкмо навреме. Громов май е свой човек тук. Със сигурност познава и господин „Гарибалди". Само дето е прекалено приказлив...
- По дяволите театрите - възкликна Громов и широко махна с ръка. - Погледнете само какъв театър е наоколо! Днес целият свят е театър.
Тази сентенция също ми е позната, рече си Фандорин.
- А какво правите при анархистите?
- Аз съм един от тях. Тук ми харесва. Каква драматургия, каква трупа, какви декори!
- И кокаин ли има?
Громов се огледа и понижи тон.
- Това - не. Нали няма да ме издадете? Нашият импресарио гони от трупата, тоест от артела, за водка и наркотици.
- Кой гони?
- Артелчикът. Избираем началник. Не човек, а гранит - с него шега не бива. Самият Арон Воля, легенда на анархизма. Чували сте го, разбира се.
Импозантното име (или прозвище?) не говореше нищо на Фандорин, но в това нямаше нищо странно. През 1918 година в Русия гърмяха имена, за които през 1914 никой изобщо не бе и чувал.
Преди около пет години Ераст Петрович бе зърнал за кратко Ленин, болшевишкия премиер-министьр, но останалите съветски министри, там някакви си Тротски, Сверлов, Зержински (и когото там още му бе назовал Маса), те се бяха взели неизвестно откъде.
Арон Воля, легендата на анархизма? Няма да е зле да се научи повече за него и за тукашния контингент.
- Вижте, Громов...
- Викайте ми „Невски" - поправи го артистът. - Тази революционна река сега е много популярна. Смятайте ме за крайцера „Аврора".
И избухна в смях, макар че в какво се изразяваше шегата и какво общо имаше крайцерът не ставаше ясно.